Issuu on Google+

Хубава си, моя горо… „Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.” Така започва популярното стихотворение на Любен Каравелов. Отделени от идейния замисъл на неговото произведение, тези думи звучат особено актуално и днес. За съжаление скръбта ни е предизвикана от намаляването на гората, но не само в България, а и в световен мащаб. Гората

заема

важно

място

във

всички

човешки

култури. Още от дълбока древност тя се появява в различните митологии. В българската литература тя е един от основните мотиви. Образът ù е разгърнат в поезията и прозата на много творци, където гората има функцията и на закрилница, на майка, на любима, а героите са нейни деца или възлюбени, които пази в сенките си. Образът на гората като любима е използван още в народните

песни.

По-късно

в

поезията

на

Ботев

е

разгледан същият мотив, но пречупен през нова призма. В стиховете на българските поети гората „пее” за болката на народа, за теглилата, които той търпи и „чернее” за погубените си чеда.


По време на турското робство българските гори са били закрилници на хайдутите и бойците за освобождение. Вековните дървета с короните си закрилят хайдутите от врага. Тъмните сенки са едновременно и убежище и място за отдих след дългия ден. Тревата се превръща в постеля, а реките

утоляват

обитатели

също

жаждата са

част

на от

юнаците. новото

Горските

семейство

на

хайдутите и се грижат за тях при нужда. Постепенно гората заменя дома, в който са отраснали юнаците, и се превръща в техния нов дом. Гората е наричана „майка хайдушка”. Гората героично е представяна, описвана и обрисувана чрез

богатата

палитра

на

словото,

ала

след

освобождението образът й в литературата се изменя, българите вече са свободен народ и нямат нужда от легендите

за

безстрашните

хайдути,

безрезервно

обичащата майка – гора. Тя е изпълнила своята мисия на майка закрилница. Следва затишие, образът на гората е почти забравен, докато великите поети като Вазов и Дебелянов не възкресяват в творбите си отново нейният иконописен образ. В тяхното творчество гората отново се превръща в закрилница, но не от душмани и поробители, а от злините на обществото. Такава

е била гората през вековете? А каква ли е

нашата гора днес, в 21-ви век? Като за начало тя въобще не е наша! Тя принадлежи на света и на бъдещите поколения, тя пази костите на дедите ни, в нейните черни земи е попила кръвта им. Ние сме я наследили, но и на нас


се е паднала тежката задача да я пазим и съхраняваме пълната й красота за бъдещите поколения!! Защото мъдрецът някога е казал, че когато отсечем и последното дърво, пресушим и последната река и убием последното животно, ще разберем, че парите не стават за ядене! Усещате ли колко актуално звучат тези думи и днес? Особено днес! Време е да спрем да рушим това, което природата е създала, а да се научим да живеем в хармония с него! Защото гората няма намерение да се държи така, както очакваме от нея или да прави това, което ние искаме, нито пък се чувства длъжна да уважава нашата чувствителност, затова ние хората трябва да се научим да я ценим! 21-ви век е времето, в което наистина да се научим да живеем като хора! А гората… тя е хубава и мирише на младост дори и във века на технологиите и прогреса!


Анжела Гюрова - Хубава си, моя горо...