Page 1

ХУБАВА И СВЯТА -1С твоите поляни китни, покрити с цъфнали цветя красиви, ухаещи със сладък мирис „Хубава си, моя горо” и… хубава ще си останеш. С твоите билки лековити, единствена си ти – сестра любима на Балкана, покрит с белези от рани стари. Докоснеш ги и… всяка все кърви. Боли и пари страховито. Сред тази поднебесна красота, с цъфнали цветя покрита, забързания ден за кратко, захласнал се с наслада спира. От горския ти хладен полъх омайно той е гален и милван до забрава. Единствена си ти, която на хора и на живи твари даряваш мила доброта. Надежда даваш. Вдъхваш вяра. В дръзка непокорност буйна вливаш сили за борба! Поляните ти китни са ухаещи цветя, до късна златна есен омайно все цъфтят. В прегръдката ти мила сгушени стоят и търсят твоята закрила от бурите, връхлитащи с помитаща ревяща сила! -2Макар преминала през цикъла на ада и ти с народ измъчен страда. С тоз народ, със своите кърви написал кървава балада . За да затрият твойта памет и твоя


мозък да размътят, до дъно, ти много пъти си изсичана. Но пак си ти била от хорската душа обичана с любов. В найчерни дни закрила ти на нея беше. Ти винаги, незнайно как, възкръсваше от пепелта, останала от огъня, погълнал с ярост обителта на манастира. Застанала пред този огън на смъртта, превърнал книгите в студена пепел, на святостта неизгоряла остана ти закрилник верен! Не друг, а ти я възроди. С теб и тя възкръсна пак. Живот й вдъхна. Дари я с вяра и надежда. Затуй с любов те тачи всеки. Затуй си „Хубава и свята!” . Там сред пожара на смъртта на дух бунтовен, непокорен, вдъхна вяра, даде сили да се бори! -3От много стари времена, сред тайнствените твои дебри, невидим, волен, непокорен, на пояса с хайдушки нож, броди борбен горски дух. Наострил слух, нащрек стои. Следи с очи посоката на дебнещи коварни стъпки, носещи злини и смърт. Щом дебнещата смърт отмине, вглъбен под дъб вековен спира. Назад във времето се връща, с тъга той стари спомени разгръща, за дивната „Игликина поляна”, превърнала се в тайно сборище хайдушко. Замислен отминалите дни разлиствал, видели ужас, произвол, набиващ


хайдушките глави на кол, с бунтовна клетва борбата за кумир избрали. Край тоз невидим горски дух, свидетел на борби вековни, минавали хайдути млади, от бой неравен с тежки рани и с лица окървавени. В извора на тихата „Игликина поляна” измивали кървящите си рани и ги налагали с лечебни билки. Да носим древното си име със своите кърви заплатиха. Затуй и нас ни има днес. Къде е гробът им хайдушки единствено гората знае, но вечно ще го пази в тайна, за да не бъде осквернен от безродна сган продажна! Тя и на Ботев не прости. Нарекоха го терорист, а той за роба клет, нещастен, в хомота скотски зажиглен, в неравен кървав бой умря, с куршум пронизан в сърцето. Но кой това тогаз разбра?! Вълкът от Бузлуджа дошъл, облизал смъртната му рана, изтеклата му кръв излочил и скрит в шубрака на гората, единствен той за Ботев плакал, но не и робът зажиглен. А той за него млад умря! Вълкът с болка гледал над четниците му убити, над изкълваните зеници как кръжали с крясък черни птици. Веслец, Околчица и Вола заклеха се пред вечността, в тайна да им пазят гроба за да не бъде от идиоти осквернен. -4С цветя разцъфнали през пролетта „ Хубава си, моя


горо”. От много стари времена, разправят хорските уста, сред теб се сбират самодиви, като изгаряща зора красиви. С поглед мил и закачлив, с усмихнато лице сияят и своето хоро играят, от погледи на хора скрито. С песни весели, игриви подскачат, гонят се и бягат, косите си с китка кичат и с вода от извора се плискат. Щом чуят дебнещи коварни стъпки, смехът им весел стреснат секва. В миг бегом, без шум изчезват в гъсталака на гората и се превръщат в невидим горски дух. До гроба на любим хайдутин, умрял в неравен бой за свободата, отнета от тирани зли, спирали се просълзени. Със спомен пресен от миналата тъжна есен, привиждали хайдушкото лице с кръв засъхнала по него. Привиждали лицето на мъртвеца, милвано прощално от ветреца, дошъл с повея хладен на гората. По милия хайдутин, очите ронели сълзи и се превръщали в цветя! И този гроб къде е скрит, гората ще го пази в тайна, за да не бъде осквернен от безродни идиоти. Затуй прохладна, моя горо, от тоз народ си ти обичана, макар че много пъти, до дъно си била изсичана, за да затрият твойта памят. И днес от днешни печалбари (едно дръвче незасадили) отново пак си ти изсичана. С властници - „слепци с очи”, поделят плячката си тайно. Но докога? В това е моята тъга!?


С тях и дяволът по тъмни сделки, далавери не може днеска да се мери. Таз сган, с мозък на глиган, най-святото овалва в калта! С привидност блага свещи пали, кръсти се и моли Бога. Но винаги от гдето мине прави пакост, сей злини. От тази сган с мозък на глиган ще патиш много, моя горо, но пак ще си останеш „ Хубава и свята”. Със своя непокорен горски дух, с бунтовност дръзка зареден, от старо време ти носиш на деде кумира: „ Тоз що се бори не умира”! КРАЙ

Христо Ганев - Хубава и свята