Списание "Простори" - брой 5, 2011

Page 1


1 СПИСАНИЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО 5 / 2011

ПРОЗА

3

Янко Станоев ПОЕЗИЯ Таньо Клисуров Иван Гранитски

8

ПРОЗА Симеон Янев

19

ПОЕЗИЯ Елка Василева Мария Гюзелева

29

ПРОЗА Ангел Г. Ангелов Николай Петров

35

НОБЕЛОВИ ЛЕКЦИИ Габриел Гарсия Маркес

46

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Дейвид Х. Лоурънс

50

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА Морис Фадел Варваринът, робът, палачът

53

SOPHIA Александър Дмитриев Материалистическата философия на теорията за еволюцията

66

ДНЕВНИК Панко Анчев Кой е истинският свидетел в историята

77

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ Борис Георгиев

85

ПРЕГЛЕД

88

Книги

Деньо Денев. Почеркът на вятъра Александр Запесоцкий. Философия и социология культуры Георги Каприев. Византийска философия Камчия. Литературен алманах

Лев Лосев. Йосиф Бродски Есетата на Труман Капоти Габриел Гарсия Маркес. Дванадесет странстващи разказа СЪБИТИЯ Майсторски клас за писатели

95

ПАМЕТ

96


2

Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006)

Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Предпечат и печат ИЗДАТЕЛСТВО СЛАВЕНА – ВАРНА тел. 052 602 465 www.slavena.net Списание „Простори“ се издава с решение на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г.

prostori@mail.bg http://prostori.ning.com ISSN 1313-1443

На кориците - творби на Борис Георгиев (1888–1962)


3

ЯНКО СТАНОЕВ ДВА РАЗКАЗА

ПРАСЕ В СИ БЕМОЛ По време на войната баща ми е служил на остров Тасос. Оттам се върнал с трофеен велосипед и цигул­ка, която купил за две консерви. Какво да говорим – когато цари глад, изкуството се обезценява. Макар и да не виждаше добре, а едно му око все сълзеше, като че постоянно жалеше за нещо, тате бе надарен с прекрасен слух и бързо се научи да води лъка. Свиреше на разни празненства с останалите му­зиканти и така заработваше по някой лев, а в делнич­ните дни разкарваше с велосипеда пощата по домове­те. После той настоя, че и аз трябва да науча някакъв занаят, и какво можеше да бъде това? Ясно какво – и аз бях длъжен да стана цигулар. Така по обичая се предава изкуството – чрез семейната традиция. Да вземем Моцарт или... Но да не се заглеждаме в толко­ва далечни времена, Инструмент у нас имаше, но си нямахме учител. Защото моят баща, макар и несъмнен виртуоз, свирил за кратко и с известните братя Будакови, беше самоук, или, казано на прост език, бе слухар. А в нашето град­че живееше само един нотист, пенсиониран учител по музика и диригент на градския духов оркестър, кого­то наричаха Маестрото. Той беше нисичък и слаб на вид човек, но енер­гичен и пъргав. Вероятно и затова пръв се добрал до падналата на хълма край градчето американска „летя­ща крепост“ Б-17 и отмъкнал парашута на един успял да скочи летец. От него си съшил летен костюм, кой­то нямаше скъсване, и не го свали от раменете до края на дните си. А към тази странна дреха бе доба­вил копринен шал и нещо като широкопола шапка. Както подобава на всеки артист. Като истински педагог Маестрото веднага отклик­на на предложението и дори се отказа от хонорар за уроците. Изкуството иска жертви, както сам се изра­зи, не отказвайки се от каничка вино и тънко наряза­на сланинка от прасето, което ние отглеждахме всяка година. Той не държеше при себе си в двора никакви животни, но беше ценител на вкусната храна и пивкото вино. А нашето вино наистина си го биваше, баща ми го приготвяше по някаква гръцка рецепта и се получаваше чисто, ароматно и приятно. И ето ни нас двамата под асмата... Маестрото – раз­положен в плетен стол и вече позачервен от първата чашка, а аз прав до него, десетгодишно хлапе, при­тиснал цигулката под брадичката и стиснал здраво лъка. Готов да отмеря първия такт на застлания с пари и слава живот.


4 Но нищо не отмерих. Голямата музикална кариера тръгна някак плачевно, нестройно и със скрибуцане. „Спокойно“ – говореше ми моят наставник и отбеляза с чертички върху грифа нотната стълбица. „Карай по нея“ – посъветва ме, напълни чашата и си бодна с вилицата хрупкава, порозовяла кожичка. И аз свирех по чертичките. Мъчително се кате­рех към върха, връщах се обратно и поемах отново на­горе. Слънцето бавно се издигаше, докато аз подрем­вах, отпуснат върху изтръпналите си нозе. И само Маестрото не се уморяваше. „Ех, момченце!“ – някак скръбно ме погалваше по щръкналото алабросче и ту си бодваше от прасенцето, ту отпиваше от винцето. На минаване покрай нас моята загрижена майка с набрашнени от кърмата ръце – за нашето ново пра­сенце, още съвсем малко и със същото неясно бъдеще като мене – от време на време питаше как вървят нещата. – Вървят и още как! – отвръщаше Маестрото. – Мом­чето си го бива, скоро и си бемола ще ни е в шапката. Майка ми, естествено, не знаеше какво е това си бемол, но беше радостна да го чуе и напълваше наново каничката. Това продължаваше дотогава, докато главата на учителя не се оборваше върху гърдите му, а бомбето не се търкулваше чак до оградата и хвърляше в лека паника кокошките. Аз тутакси захвърлях цигулката и побягвах към реката, откъдето до моя слух все долитаха веселите крясъци на връстниците ми. Пуснати на воля, далече от всякакви миражи за ярко осветени сцени и околосветски турнета. Но бързо изтрезнелият Маестро за мой ужас се появи един ден стиснал под мишница някакъв оръфан учебник по музика. Каза, че е време да се захванем с нещо посериозно, разтвори книгата и се спря на модната по онова време „Сулико“. По-късно научих на кого е била любима тази песен, но я намразих за това, че до средата на лятото моят живот премина под плачливите звуци на тази музика. Лека-полека той ме научи как да я свира тази „Су­лико“, а сам се зае с виното и сланинката, само за приличие отмерваше такта с костеливата си ръка върху масата. Аз стържех и стържех. Песента някак си се получаваше, но бе нужно да я прослушаш много пъти, за да проумееш какво изпълнява малкото момче под лозата. А тя зрееше, листата изсъхваха, изпод тях се показваха налетите гроздове. Тази картина придаваше бодрост на Маестрото и той все по-често радваше мама с уверението, че си бемолът вече почти е готов и скоро ще минем към нещо друго, още по-сериозно. – Милото ми детенце, златната ми паричка! – погалваше ме тя по главата и едва не заплакваше. – Вина­ги съм знаела, че ще отиде по-далече от своя баща. Можеше да се разбере, че тя съвсем не е във въз­торг от музикалната кариера на баща ми. И не само от нея. Умилена от моята надареност, отново на­ пълваше тумбестата каничка, приличаща на ключа сол, а аз продължавах да се мъча с омразната до смърт „Сулико“. А Маестрото все пo-вяло почукваше по ма­сата, което на музикален език означаваше затихващо и бавно. Така продължи до началото на есента, когато привършиха и виното, и свинското. Тогава моят учи­тел събра семейния съвет и призна опечален, че ня­мам музикален дар и ще е по-добре да ме насочат към друго поприще. – Пак хубаво, че ни го каза – отвърна прими­рено мама, – та да му търсим


5 овреме друга професия. Освободен от оковите, бях като отвързано жребче и хукнах към реката, а след доста време сам избрах за себе си професията. Доколко съм я овладял, съдете по нанизаните дотука фрази. Все пак съм само­ук като баща ми, или попросто речено – слухар. Казано иначе, аз се вслушвах във всеки, в очакване да чуя нещо умно и увлекателно, но до слуха ми достигаха все омръзналите ми звуци на незабравимата „Сулико“. Но както и да е – с тази професия стигнах до наближаващата старост. Остаря и баща ми. Като си пийнеше повече, поня­кога той търкаше с лъка не по струните, а по гръбчето на цигулката. Но от него не можеш да изтръгнеш дори звук, пък ако ще да си самият Паганини. Майка ми дотам се намъчи от тия негови изпълне­ния, че накрая ме помоли да я избавя от този тормоз Аз не мога за нищо да ù откажа и, докато баща ми си подремваше на миндера, излязох на улицата, уверен, че ще намеря купувач за цигулка. И не се излъгах – едва прекрачих прага, видях трима цигани, настанени в сянката на отсрещната черница. Един възрастен и двама по-млади. Оказаха се баща и синове. А малко встрани седеше на бордюра момче и си играеше с бездомно котенце. Цигулката продадох евтино (все пак не за две консерви) и застарелият циганин ме изпрати с поклони чак до вратата, като не преставаше да ми благодари и да говори, че само цигулката не им достигала да си направят малък семеен оркестър и да се избавят от нуждата. Отвърнах му, че се радвам да чуя това, само го помолих да не измъчва с цигулката внучето, а да му остави детството. – Не се безпокой за това, човече – увери ме циганинът, – на него ние ще му дадем друга, по-сигурна професия. Каква, така и не попитах. А баща ми, като човек кротък и вече пооглупял, прие загубата без излишен шум. Но от този ден животът в нашия дом зазвуча някак адажио, или речено просто – тъжовно.

ЖИВОТЪТ Е КАТО МОНГОЛСКО ИМЕ Така се случи, че не попаднах никога в западна страна. Изпращаха ме винаги на изток – да посрещам слънцето. Но аз не се обиждах, Знаех, че сюжетите са като еделвайсите – израстват по недостъпните места. Воден от тази мисъл, преди доста време извърших кратко пътешествие до Монголия. На аеродрума ме посрещна caм секретарят по прозата, постоянно усмихнат, с кръгло, опалено от слънцето и ветровете лице. Между другото – всички монголци са кръглолики и добронамерени. За краткото ми пребиваване това бе прекрасно – да виждам около себе си все доброжелателно настроени хора. Моят домакин бе с бели, леко поизносени ръкавици, което отговаряше за прием на автор от моя ранг. Шофьорът на волгата бе също с бели ръкавици, но напълно сериозен и не се усмихваше. Ако сте забелязали, шофьорите и портиерите са винаги сериозни. Още в колата домакинът отвори бутилка местна водка – да пием по глътка за щастливото ми пребиваване. Аз уважавам чуждите обичаи и не отказах, тъй


6 като още в самолета се понаквасих с вродената ми аерофобия. А защо вродена ли? Защото съм роден и отрасъл на село, а селяните са привикнали да крачат по земята, а не да се реят в облаците. В бутилката се поклащаше някакво странно цвете и аз полюбопитствах какво търси там. Обясниха ми, че това не е просто растение, а коренът на живота, който дарява дълъг живот и удвоява мъжките сили. В дълголетието аз не виждах особен смисъл, но виж, за мъжката сила... И се хванах за бутилката. В хотела вече я довършихме. Там моят колега неочаквано ме запита каква опера предпочитам – съвременна или класическа. Признах си откровено, че не съм силен в оперния жанр, но ако ми се наложи да избирам, то ще предпочета класическата. Много добре! – зарадва се домакинът и ме уведоми, че в моята програма влиза и посещението на опера. Това леко ме разтревожи и аз любезно отклоних поканата. Казах, че засега ме влече повече да съм посетител не на опера, а на някоя традиционна юрта, посеяна нейде в степите. В Монголия уважават желанието на госта и моят нов приятел изчезна да изпълнява желанието ми, а аз се спуснах по стълбището да се поогледам. В хола на продънен диван седеше мършав господин по халат, изпод който стърчаха голите му пищяли. Мъжът гледаше телевизия. А от екрана го наблюдаваше огромен коч с нещо като медал на врата. После узнах, че предаваха един от редовните за тези места конкурси за породисти овни. Оказа се, че този човек не е какъв и да е, а сам френският посланик. Като се поопознахме, той ми обясни, че е попаднал в тази по своему забележителна страна с древна култура, защото бил единственият ерген сред чиновниците в министерството. Уверих го от свой опит да не съжалява за случилото се, защото много често женитбата е нещо много повече от отшелничество. Докато на изискан английски ние си разменихме любезности като обиграни дипломати, появи се домакинът ми с приятната новина, че само след час ние ще полетим към екзотичното място, привиждащо се в моето въображение. Разделихме се любезно с французина, седнахме отново в колата и се понесохме обратно към аеропорта. Там вече загряваше двигателите малък десантен самолет, останал още от войната. А като се изкатерих по стълбичката, кого мислите, че зърнах вътре? Добре познатият ми овен с медала. Сякаш напуснал преди час телевизора, че да се озове в самолета с привързани рога за металните пейки, от които скачали десантчиците. Но те са имали поне парашути. Каквито не се намираха нито при мене, нито при медалиста. А и пилотите в онези десантни времена сигурно са били по-трезви от нашия летец. Той също имаше кръгло лице и ни посрещна с радостна усмивка. И още не седнали, ни предложи от онази водка с цветето – да пием за щастливата среща и за братството. Не проумявах за какво братство става дума, но ако е за братството на събутилниците, с радост бих облял целия свят. Тъй че си пожелах да ни пази Божията воля и поех една здрава глътка. След това пилотът подгони самолета по късата полоса и полетяхме. А нататък руският език и водката неусетно ни понесоха сред високо каменисто плато.


7 Приземяването мина сложно – подскочихме няколко пъти като подплашено кенгуру и заорахме в камънаци и ниски жилави храсти. Настана тишина, нарушавана само от гневното пръхтене и топуркания на развълнувания овен. Свърши се! Отвън ни очакваше кръглоликият и усмихнат стопанин на знатния овен. Горд от успеха, той ни въведе в просторна юрта, където ни очакваше цялото му семейство – съпруга и дузина малки и по-големи дечица. Всичките кръглолики и усмихнати. Приседнали в кръг върху килима, пихме ритуално по чаша кумис за здравето на овена, който имаше честта да присъства на гощавката. Гощаваха ме с едри късове печено овнешко, поливани с... досетете се сами с какво. Прислужваше ни зряла девойка в пъстра народна носия, с кръгло, сияещо като медена питка лице и с малки, безшумни стъпки. Аз бях най-младият мъж в компанията, поради това не се изненадах, че на мен тя обръщаше по-особено внимание. Накрая тя приседна до мен и аз, като истински кавалер, достатъчно вкусил от чудодейното цвете, взех малката ù, нежна като при бебета ръка. Имах го като невинна игра, но неволно сторих голяма грешка. Излезе, че според местните обичаи, като вземеш по такъв начин ръка, това вече е предложение за сгодяване. Всички около мен взеха да се покланят чак до земята и да обсъждат с весело оживление щастливото събитие. Поклоних се и аз и като разбрах какво се е случило, обещах скоро да се завърна с подходящи за такова важно събитие подаръци. Доверчиви деца на степта, те за миг не се усъмниха в благородните ми намерения и на раздяла ме дариха с малко къдраво агънце. Прегърнах го като роден син, а по обратния път вниманието ми бе заето с това да подбутвам чат-пат пилота, когато почваше видимо да задрямва. И едва когато поехме към центъра с агнето в багажника, разбрах какво бреме съм си навлякъл. Бързо се досетих как да изгладя нещата и казах на шофьора да кара към нашето посолство. Там, в двора на неугледната сграда, ние намерихме нисък дебеланко да стоварва от разпрегната талига касетки с ябълки. Взех го за прислужник, а той се оказа самият ни посланик, забъркал се в някакви глупави заговори и пратен тука да размишлява на чие кресло е дръзнал да посяга. Човекът се извини, че не може да ни покани около трапезата, тъй като съпругата му отскочила до родината, а той умеел да приготвя само яйца. Успокоих го, че сме напълно сити и го помолих да се погрижи за агънцето. Но да не го принася в жертва, защото то е потомък на медалист и го очаква блестящо бъдеще. Посланикът ме увери, че агнето нищо не го заплашва, защо имал здравословни проблеми и от агнешкото му прилошавало. Ще ти прилошава я, като не внимаваш какви ги забъркваш, рекох си наум и вече бях готов за операта. Не помня нито едно от имената на всички тези мили хора, които срещах по време на пребиваването ми, и колкото и да напрягах размътената си глава по обратния път в самолета, нищо не ми идваше наум. В спомените ми стоеше само овенът медалист и ме наблюдаваше с тъпо презрение. Както ме наблюдава до ден-днешен и животът. Ах, да, животът, просветна в моето замъглено от вълшебното коренче съзнание, преди да оброня глава върху седалката... животът е като монголско име, труден е за произнасяне.


8

ТАНЬО КЛИСУРОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЦЯЛА НОЩ Цяла нощ бучеше асансьорът. Кой къде отива? Аз изпатих... Някои при Господа – нагоре, другите в мазето – при Рогатия. Аз изпатих. Почти фатално. Не попаднах нито в рая, нито в ада, а останах в нашата реалност, вчерашното втори път изстрадах: властници с тържествени акорди нова ера гръмко възвестиха, втори път бездарникът със орден се окичи – талантливо кихнал; втори път нечаканата сметка за вода и ток взриви главата ми и между ребрата като в клетка втори път сърцето се замята... По-добре да бях потеглил също, пък макар към ада, към казана, щом под покрива семеен вкъщи, като в пъкъл сякаш бях застанал – хвърляха дърва любими хора в пламъците да не видя мира... Цяла нощ бучеше асансьорът. Всъщност вече цял живот не спира.

ПРИЗНАВАМ Да, моят син не си прилича с мене. Живее той с по-друг манталитет. С големите обществени промени умът му и до днес не е зает; поети не чете на нощна лампа, не гледа вечер тв новини


9 и няма в някоя нелепа трампа той кон за царството си да смени. Такъв е: прагматичен и разумен, черта под всичко слага най-подир... Навярно му изглеждам на игумен от някой вдън горите манастир. Но си признавам: свое пламъче съзирам в очите му (как да си обясня), когато празнично пак от ефира засвирят: „Горда Стара планина...”

ЧУЙ МЕ Има нещо опасно в нашето тъпо живуркане, в поминуването, в което единствено чалгата е с права. И така ден след ден – младостта, след това старостта изтопурква... Ти отвръщаш: Какво от това? Аз не мога да бъда доволен, че оставам с огризките, а с лъжи, с обещания голи замазват гнева. Десет пъти ни мамиха вече, а доверие искат. Ти отвръщаш: Какво от това? Но и ти потърпевш си, защо ли търпиш, равнодушнико? Виж: децата ти също бодат се и пушат трева. И домът, и денят ти – колиби наколни – се люшкат. Ти отвръщаш: Какво от това? Не ме гледай с насмешка, не са думите мои в ухото на глух рецитиране. Не извръщай встрани от досада глава! Ние с тебе така постепенно, еднакво умираме. Знай, че някой ще каже накрая: Какво от това?

ДЕБЕЛЯНОВ Когато вишните цъфтят, когато тук с един убит пак се смали народа, от черна песен щом дочуя звук или пък светла вяра ме споходи –


10 аз си припомням: има си Поет отечеството мое разпиляно. Не гръмогласен, не с водачество зает, а тих и честен – Димчо Дебелянов. Той подпоручик е, не генерал, повел войска на кон с блестяща сабя. Не мога да го видя остарял поета наш. С десницата си слаба той лист държи и стихове чете на своите брадясали войници. Като другар, като приятел те го гледат със признателни зеници. И аз, ако съм бил един от тях, щях да го слушам под дъжда куршумен... Днес в говорилнята досадна ме е страх да не заглъхнат неговите думи, с дърдорковците да не смеся своя глас и в хора им случайно да застана... А утре нека съм поет забравен аз. Но тих и честен. Като Дебелянов.

*** Всеки има гробище свое любовно. С няколко кръста. Или с единствен само, но го прелива човекът редовно и се подпира понякога на дървеното му рамо. Повече вярвам точно на тези хора... Не е душата рохкава почва на завет, за да поникват всеки сезон без умора нови любови, старите да се забравят.

ПОСЛЕДНО СЛЪНЦЕ На Савата Тактично ли е или сбърка такта – шейсетгодишният е с печеливш билет: момиче младо го обикна както обичат мъж на двадесет и пет. Одумват ги, естествено, в квартала, отминат ли – оглеждат ги отзад: косата му е вече посребряла, а нейната – с на черен гарван цвят. За любовта им търсят перспектива и виждат тупик в утрешния ден.


11 Аз просто казвам: Нека да са живи, мигът им нека да е споделен! Защото утре може да ги люшка житейска буря... Знам, разделя тя... Но го е казал геният на Пушкин, че няма възрасти за любовта. Нима шейсетгодишният прекрачва не в друга възраст, ами някъде Отвъд и няма право в стаята му здрачна да грейне слънце за последен път?

КАСЕТОФОН Циганинът, който първа смяна рови из боклука с тъжен вид, днес намери там небесна манна – моя стар касетофон разбит. Няма ни един клавиш. Не може да пропее, цял поръждавял... Циганинът от това не се тревожи, гледа го, отвътре засиял. С трепетни ръце го преобръща: де е скрита песента, къде? Той паянтовата своя къща с придобивката си ще обзаведе. И добре че не е минал никой – преди него с търсещи очи. И щастливо вече тананика, песента в душата му звучи...

ДА ТЕ СРАВНЯ Дали със прошка след вина, пронизала съдбата, с какво все пак да те сравня, ако не с теб самата? Чета те жадно всеки ден като роман настолен. И ти си мярката за мен, и за света околен.


12 Доверие, човечен жест и доброта ти носиш, и отговори даваш днес на утрешни въпроси. Животът с теб, това разбрах, всъщност е без дубъл. От нищо друго нямам страх, освен да те загубя. За мен си като светлина, за верността – отплата. С какво все пак да те сравня, ако не с теб самата?

УРОКЪТ От истината, вярно е, боли. Но тази болка те лекува някак. Нали отхвърлиха ти любовта, нали? То бе отдавна, даже се разплака... Но и разбра, че тази срещу теб е също с правото на избор. Може гръб да обърне, да предпочете сина на властен някакъв велможа. За творчеството ти... И там боли – получиш остра критика... Тогава ти се отчайваш; просто размисли, анализирай грешките и продължавай. Дори детето ти да каже в миг, че все пак ти не си добър родител, не се сърди като капризен ученик, а се готви за „шест“ да те изпита. За ненаученото кой ще ти прости? Приемай истината с разум хладен. Че може с плащ на победител да си ти, но от молците на лъжи и фалш прояден.


13

ДОБРЕ ЧЕ ИДВА НЕНАДЕЙНО „Най-хубавото на смъртта е туй, че идва ненадейно...“ Ал.Геров Добре че идва ненадейно краят. Ако умът за датата му знае, навярно би умрял от страх преди. Човекът плаши се особено когато броени са като монети злато оставащите радости, беди... Дори бедите. Те ти стават скъпи, защото щом в отвъдното пристъпиш, загубваш всичко. И си уж щастлив. Но щастие по райски – значи просто живот небесен, ала всъщност постен и дълъг ден, но все еднакъв, сив. Добре че идва ненадейно краят. Защото продължаваш да мечтаеш за нещо хубаво и на осемдесет: богат ли си – очакваш крупен доход, а сластолюбец ли – жадуваш похот; и нови стихове, щом си поет. Добре че идва ненадейно краят. Тъй своя образ до последно ваеш: очи, чело, човещина и чест... Останало е още малко глина, труди се. Но помни, че след години последна дума Господ ще рече.


14

ИВАН ГРАНИТСКИ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ОТЕЧЕСТВО Осъмна без пастир държавата изгуби разума си призори Потъна в крамоли и врява Гюрултия хоризонта скри Людете се лутат сомнамбулно без посока вяра и без цел Безсъдържателни са думите не знае мъката предел Иде краят Тъмното начало зажегля в пранги Свободата Времето е ослепено и е ялово Изтръгнат е езикът на душата Отечеството ужасено стене Надежда всяка тука оставете Пада кървав здрач Студено е Спете слепи роби Спете

СТРАСТ Цял век се лутам в теменужените бездни на очите ти Уханието на озон алое мирта подлудява утрото на нежността Бдят пред прага на мълчанието сенки на прелитащи въздишки Притихнало е всичко Дори самата тишина е втренчена втрещена слисана пред всемогъщието на мига


15 О миг поспри Ала Мигът не спира и потъва в себе си съвсем изчезва Целуват бисерните капчици роса изящните ти глезени когато призори замаяни в страстта на нощна изнемога съновиденията приютяват невинността на отлетяла ласка И детската усмивка на деня детелината на зазоряването приотваря

ГЕОМЕТРИЯ Всяка линия е всъщност точка погледната от точната страна Животът май е многоточие движение от тъмнина към светлина Триъгълникът явно е окръжност Равнината ражда върховете Любовта е безначална същност В робство свободата свети Кой е неуморният създател на необозначимите пространства Синусът от корена квадратен вездесъщото вселенско братство Представи си че си точка в безкрайна линия животи Триъгълникът на Съдбата сочи петолиние магични ноти Ако успееш да ги прочетеш блажен ще бъдеш най накрая Пирамидата на вечния градеж Създателя си таен ще познае


16 ТИШИНА Разтвори се във крайбрежната вълна – ще се усетиш песъчинка от Всемира водорасло раковина камъче мистична мида пръчица захвърлена на плажа от вихрушката на вездесъщата прищявка Почувства ли – ръката на Всевишния те сътворява неусетно – фрагмент от вечната хармония хаос подреден и движение неясно небрежна мазка върху платното на деня раждащо душата на мълчанието Ти си част съществена подробност от пейзажа на повтарящото се великолепие друго зрение провиждащо отвъд мъглата алена отвъд условностите на плътта и жалките ограничения на времето Какво си ти – неназовима същност спомен сянка симфония на вярата натюрморт от есенни листа мечтаещи да се уединят в рожденото си лоно Ти си молекулата на Тишината

ЗАЗОРЯВАНЕ Индиговата бездна на нощта полъхва шепот и въздишки Призори светлее пепелта прощални оди здрачът пише Мракът като въглен просветлява напомня котка преди скок Неусетно и внезапно зазорява прозява се самият Бог


17 Приижда делничната врява денят набъбва като портокал И здрачът вече е забравен сякаш преди век е отлетял И ето над крилото на орела летящ към слънчевия диск проблясва зеницата на предела – синьо-бялата бездънна вис

НАЧАЛО ІІ Задай си главния въпрос – Кой съм Аз Споменът за хиляди предишни същности в безкрайните преддверия на Вечността Скитащият дух в пустинята на самотата Изначалната сила на всички начала осмисляща внезапните вихрушки Предел отвъд представата за край в сълзата на мълчанието шумно Предчувствие за предопределена роля в обречения амфитеатър на страстта Яростният гняв на пясъчната буря потъваща внезапно в себе си Кой задава главния въпрос Кому е позволено отговора да намери Оня който отваря очите на слепите Оня който чува Тишината на Безкрая Абсолютното начало не възниква Не изчезва абсолютното начало Всичко е едно Едно е всичко


18 ДУХ НА ТАТКО В памет на баща ми Йордан Видях Духът на татко яви се като птица Погали ме крилото на нежното мълчание Бе сянка полъх и видение Дали сънувах или бе наяве Ветрилото на пухкавия въздух напомняше за полета на чучулиги които реят се безмълвно прицелени възторжено към бленуваната линия на хоризонта А после се превъплъти в дихание полюшващо цветята полски кацнали над синорите на спомена и безбрежността

Художник Борис Георгиев „Срещата на Александър Македонски с Буда“


19

СИМЕОН ЯНЕВ НИМФЕТИЧНО разказ

1. Някой си Колев – пенсиониран учител, някогашен поет, залязъл след първата си стихосбирка, писана в студентството, а излязла десетина години покъсно, живееше със старата си майка в панелна двустайка на последния етаж на разсъхващ се блок с изглед към Витоша. Една вечер неочаквано започва да му се случва нещо странно и сладостно, но и много мъчително, което в първия момент го кара да отиде до телефона и да набере 112, но после се отказва. Ето как протича всичко: Денят е обикновен, както всеки ден на един обикновен пенсионер, който се грижи за старата си майка, вече полупарализирана след серия от мини инсулти, уж успешно лекувани, ако за успешно се смята ограниченото възстановяване на поразените крайници, които при следващия удар пак се обездвижват трайно и пак се възстановяват частично. Обиколил с египетски усилия няколко лекарски комисии, Колев успява да извади документ за деветдесет и еди колко си процента инвалидност и като резултат старицата, родена българска гражданка, а сега европейска, получава пенсия от двеста и еди колко си лева, приравнени към европейската й валута, съответстващи на сто и двайсет и пет евро, които, прибавени към пенсията на самия Колев, с петдесет по-висока за 45-годишен стаж, му позволяват да живее като среден балкански пенсионер в богат, казват, Европейски съюз. В късната мартенска вечер, нахранил майка си и себе си, настанил я в леглото ù на приглушена светлина, Колев се оттегля в малкото холче в личното си време, където попрочита нещо, слуша радио с тиха музика или чете стихове на връстници, събирани години, четени неведнъж, но винаги възбуждащи го приятно. Преди това обаче почти ритуално (а всъщност с нетърпение), той отваря някаква вратичка на някакво бюфетче и изважда от там тумбесто стъкло, от което е свикнал по няколко пъти всяка вечер да отпива по глътка златиста течност, която вълшебно го пренася в друго време, дявол го знае какво, но безгрижно. А като надига бутилката за първата глътка, той успява да изцеди в гърлото си само няколко капки, което го разстройва. Колев поглежда часовника – има, разбира се, денонощни магазини, но при мисълта да шляпа по тъмната уличка с топящ се сняг спасително го озарява


20 споменът за някакви резерви, които май е скътал. От стара коза яре е Колев, няма да се остави той така евтино да му изтече приятното време. И като разтваря вратички, стърже с витринки, рови зад книжа, най-накрая (без да посмее да си вярва) отпуска ръце, а ярето в него тъжно проблейва – старата коза спи, а ярето ще будува – не си е научило урока. Неприятно му става на Колев с ненаучен урок; и с отегчение, ако не с омерзение, той опитва да набута отново книжата на мястото им, а го обзема яд – за какво ги е трупал тия книжа, да му скриват резервите ли? И като разтваря листа и пликове, той започва да хвърля на пода квитанции, фактури, гаранции, инструкции, упътвания, разписки, известия, съобщения, заповеди, грамоти, покани, честитки, призовки, снимки на непознати, писма от познати, докато попада на кутия от обувки (за разлика от досегашния безпорядък) старателно запечатана с лепенки за ранички и с надпис „От и за”. Какви ли съкровища са запечатани тук, иронизира се Колев, докато разтваря капака. Писма! Тестета писма, опаковани допълнително в пликове. На пликовете надписи – имена и години. Я, какъв чувствителен е бил някога Колев – запечатал си е раничките от младостта за историята – нали беше поет. И както е омерзен, той издърпва първия, за да го хвърли на пода. Обаче на плика има име, което нищо не му говори. Някаква си Петя Анковска. Коя беше тая Петя Анковска? Абсолютна тъмнота! И той разтваря първото писмо. А, да! Паметта е светкавична; тя му изсипва: младост, студентство, диалектоложка експедиция. Събират говорите от автентични носители – старци и най-вече бабички (бабичките са носители на паметта и на говора, понеже наймалко са контактували със света, инструктира ги проф. Стойков). Ходят по селата, търсят бабички, бабичките са словоохотливи, самотни и сантиментални (някой се интересува от младостта им – събитие!). И ето – някакво село, такава бабичка... и в най-упоителния им разговор на портичката – момиче, почти дете – кой знае защо Колев се вглежда. Той запомня – тъничко телце, къси панталонки, шоколадови краченца, вече заоблени, късо подстригана, кестенява коса, изсветлена по краищата от слънцето, а очите – зелени. Я, я! И толкова. Колев е влюбен в софийска красавица с маслинени – не, асфалтово лъщящи, прогарящи очи; след казармата – първа любов! – фатална! Фатално, есента се оказва, че тя го е изоставила –�������������������������� ��������������������������� тогава се казваше тръгнала, не днешното чука се – със софийски красавец. Потъмнял, погрознял, смачкан, почти убит, Колев изживява последните си дни – все му е едно ще живее ли, или ще умре веднага. Но докато се готви да умира, получава писмо. Ето това писмо от онова полумомиче, полудете. И писмото започва – добър ден, бате Никола – той бил бате! Всъщност чувства се чичо или даже дядо! А поводът за писмото е, че бабата го е помолила да купи на момичето някакви учебници, които там ги нямало, и Колев ги купил, и изпратил – той беше


21 такъв, съвестен. И сега му се благодари и е молен да отговори дали е получил писмото. Но до писма ли му е на Колев? – той начаса го забравя. Минават седмици или даже месец и Колев получава запис от някакво си село Господарци или Болярци или нещо подобно с чорбаджийско име... Лято, тракийско слънце, селски двор, а на портичката момиче и очите му зелени – онова момиче, разбира се. Нейните пък бяха асфалтови и неговите залепваха в тях като в асфалт на слънце. И как ги сънува, и как се мята в сънищата си Колев тая фатална есен! Понеже е съвестен, Колев отговаря на писмото и благодари за записа. Момичето пък отговаря и благодари на отговора му. И пише, че щяло да му бъде приятно, ако понякога намирал време да ù пише; в пансиона й било скучно и тревожно. Пансионът е пансион на някакъв техникум в някакъв град и тя била там ученичка и даже не в първи, а във втори курс, той трябвало да го знае от учебниците. Глупости, глупости – това му остава на Колев, да си пише с пансионерки, и то ученички, нимфетки. Някога не ги наричаха нимфетки, а подхвъркалчета, врабчета с жълто на клюнчето, които се учат да летят – ни деца, ни жени! – женчета. И чак в това писмо Колев разбира, че на години тя не е каквато му се е сторила – петнайсетгодишна е, даже започвала шестнайсет, а той лани излязъл от казарма – на двайсет и две; зрял-презрял и прокълнат в любовта е Колев. И разликата им чудовищна – седем години! – какво ще си пише Колев с подхвъркалчета! Глупости, глупости! В третото или петото писмо тя му благодари, че ù е писал и че щом не иска да го нарича бате Никола, не знае как да се обръща към него, затова ще оставя реда празен. И му разказва, че момчетата от горния етаж им били много лоши, постоянно ги поливали с Н2О, а през отворения им прозорец постоянно хлуел мирис на азот. И пита – а защо той не ù разказвал нищо за себе си, тя нищо не знаела, а толкова искала... И тук – точно тук! – се случва това, което се случи на Колев така неочаквано и така неясно – и странно, и сладостно, а всъщност мъчително, томително мъчително. В гърдите му нещо се наду и се пукна, а сърцето му прескочи и се затаи, сякаш пропадна в бездна. Бездна – значи без дъно, иди търси собственото си сърце в нещо без дъно. И странна болка – едновременно мъчителна, много мъчителна, но някак сладостна разпъва гърдите му. Колев никога не беше изпитвал такава болка. Уплашен, той се надига към телефона да звъни на 112. На втората крачка (стори му се километър) всичко му разминава; болката изчезва и му става празно и вътре, и вън. И в празнотата мозъкът му проработва, и първата му мисъл е – гледай каква руина си станал! Изправен, той съзира боклуците в краката си, бавно отива до килерчето –


22 метлата, лопатката – и бавно започва да събира всичко. После ги изсипва в торбата за смет. После ги занася в килерчето. После наднича в стаята при майка си; тя вече спи, той подвива завивката ù и намалява още лампата. После взема приспивателно – отдавна редовно го взема, ляга си и като минава времето на задействане на лекарството, заспива.

2. А на другата сутрин... На другата сутрин Колев се събужда рано и става веднага; хората, които гледат инвалиди, трябва да се събуждат рано и да стават веднага. За такива хора сутрините са най-тежки. Става се веднага, ласкаво се въвежда болния в тукашния свят, за да не се травмира още от сутринта, след това се обръща, свалят се памперсите, качва се на инвалидния стол, после в банята, после в кухнята, приготвя се закуската, хранят се бавно и двамата, за да не се травмира болният от бързото хранене на здравия човек, сменя се пижама с дневна роба и ласкаво се откарва инвалидният стол в спалничката, вече проветрена, където се настанява така, че да се гледа прозореца, зад който е Витоша – синя и снежна, алпийски-европейска. Европейската гражданка отправя поглед към планината, почти хипнотичен. Двете с планината могат да се гледат часове. А в това време Колев излиза да пазарува, да плаща (винаги има нещо за плащане), да набавя лекарства и като се връща прави кафе, за европейската гражданка чай ройбос (той веднага пуска отварата си и е ароматен и сладък). Следва приготвяне на обеда, прибиране на съдовете и така нататък, и така нататък до вечерта, когато, след като я постави да спи, той ще се завърне в хола в личното си време при оная стъкленица с вълшебната течност. Животът не жали Колев, а Колев – живота си, от сутрин до вечер се гледат сурово и Колев няма сантименти, защото не само знае в живота мястото си, но го и брани, доколкото може. В една застаряваща страна с умиращ народ всичко внушава оптимизъм – от билдбордовете по булевардите (винаги с усмихнати лица), през рекламните листовки в пощенските кутии, през винаги бодрите, макар и капнали от работа политикани, до телевизиите и радиата, които предават шоу, шоу и пак шоу с възбудени до откачане шоумени, които неспирно зоват – забавлявай се, забавлявай се, не спирай, продължавай, вземи това, вземи онова – живей, живей сега, живей веднага!!!... Как да не брани своето място в живота Колев при толкова доброжелателност, при такива ведри покани, при такава грижа за него! Той живее – живее през целия ден, активно, без почивка, от едната стая до другата, от магазина до офиса на парното или там каквото е дошло в пощенската кутия или компютъра за плащане. Но когато идва вечерта, и Колев е в правото си да вземе своите няколко глътки и да се забавлява, както е съветван от всякъде и от всичко. В началото Колев приглушава още светлината в стаята на майка си, после влиза в холчето, за да вземе своята част от шоуто. Тая вечер стъклото със златистата течност е на мястото си и той изобщо няма да посяга към старите


23 хартийки от вчера, които му докараха онова политане в бездната... Ала след първата глътка го обхваща бунтарско настроение, а след следващите, то се засилва. Да не е баба Колев, та да не смее да посегне към старите хартийки? Още повече че паметта му е изневерила, изтрила е всичко това, което чете в тях и на него му е интересно – какво е станало после? Колев се бунтува срещу паметта си, която не му подсказва какво е станало с него и онова момиче. Човек може да не е сантиментален, но когато паметта му е слаба, трябва да посяга към някакви пищови; пищовите са подпори на паметта, както тя е подпора на самоличността ни. Ницше протестира срещу излишъка от история, но Колев сега има нужда точно от този излишък, който паметта сама е отхвърлила някога, тъй като, когато е слаба, за нея по-голямата част от живота е излишък и какво остава за Колев, ако по-голямата част от живота му се окажат излишъци. И като процежда през зъби малка глътка, със злост към Ницше и омерзение към себе си, Колев пак разтваря тестето. Доверчиво до наивност тя му разказва живота си; скучен дори сега, когато е превърнат в спомен. Живеят четири момичета в стая. Двете са по-големи, имат си приятели и в неделя излизат. Приятелите им ги водят на кино и там си стискат ръцете, а после в парка се целуват. Те са щастливи и тя не може да си обясни как при това щастие непрекъснато получават двойки. Нейният успех е добър; тя е отличничката от бившето си селско училище и не може да си представи, че ще се върне в село като по-малко от отличничка. Да, всичко върви добре, но вечер ù става тревожно! И точно вечер, когато другите излизат, му пише писмата – я, я, накъде потеглихме? Пътят му е познат на Колев – в шейсетте години, далеч преди сексуалната революция, една целувка на улицата е скандал, любовта се нарича ходене (ходене заедно), живее се заедно с родителите, а те бдят да не би да поканиш момиче вкъщи и да го опозориш. В пансионите е същото, даже по-лошо, сутрин са занятията, пише тя, после обядът, после занималнята, после вечерята, после два часа игра на двора или прави каквото искаш – пиши си писмата например. После по стаите, разговори в леглата, надничане през прозорците от които хлуе мирис на азот и буботят далечно машините на заводите гиганти, строени не с пари, а с ентусиазъм. Животът е радостен, но радостта все е отлагана за някакво близко или по-далечно бъдеще, което също се отлага. (Това последното са спомени на Колев; тя пише, че само ù е тревожно.) И скучно – пансионът е изолиран от града, няма радио, няма телевизия – подхвърлят ни, пише тя, от време навреме по някой вестник, за да не затъпеем съвсем. Така са си разменили няколко писма. Писмата на Колев вероятно отдавна са изтлели в някой комин, но по нейните личи, че и те са били тревожни; Колев е недоволен от живота си, всичко хубаво в него било напред, ако имало такова – защо да няма, пита тя, а той е говорил, че се чувства стар и уморен. Уморен от какво, пита тя; нейната мечта била да стане студентка, после може би инженер-


24 химик, имало много работа за инженер-химици, а пък било и много интересно... И тя мисли, че да бъдеш студент е щастие – сам отговаряш за себе си. За някакъв празник си разменят картички, нейната не е запазена, но от писмата ù става ясно, че неговата е била с букет разкошни бели рози и сега те стоят на стената над леглото ù. Тогава откриваха Йовков, току-що изваден от нафталина на забраната, четяха Цвайг, немските антифашистки писатели – Фойхтвангер, двамата Ман, Бруно Франк и вече Бьол – силни страсти, амоци, чисти сърца, белите рози на непостижимото... След четири десетилетия на Колев не му се вярва, че е пращал картички с бели рози, но каквото паметта оспорва, документът потвърждава, а пред документите – факти, казва Хана Аренд, цяла изтръпнала от жажда за истина, трябва да коленичим. Така едновременно се движат времената – някогашното и сегашното – в съзнанието на Колев – някогашен поет, сега пенсионер, обгрижващ болната си майка, някога с уклон към философията (втората му специалност е философия – юношеска мечта за прозиране на света), сега наклонен към скепсиса на философията. А времето, описвано в писмата, макар и младо тогава, за Колев е истински ад – лекции, упражнения, и на едното и на другото асфалтовите очи на изменницата, прогарящи го от безразличие и студ. А писмата му явно са опит за бягство от ада; но горд е Колев, той не е разказвал собствената си история, той е бил уморен от световната, от цялата човешка история, него го мъчи всемирна скръб. А момичето разказва само за себе си и най-тъжният момент в разказа ù е, когато една вечер ги завели на кино, след филма в двора имало забава, а на нея ù станало мъчно, прибрала се в стаичката си и се разплакала. А следващото писъмце е бодро (нелогично бодро след киноотчаянието) и в него изведнъж се съобщава, че в някакъв съседен град имало панаир (международен даже!) и в неделята тя била свободна и искала да отиде на този панаир, дали и той не искал да посети тоя панаир, и дори биха могли да се видят, и да се разходят из палатите. Светва му на Колев – дете ли, подхвъркалче ли, нимфетка? Освежава се Колев – какво е залепнал в оня тъмен асфалт? – по дяволите асфалтовия блясък; на нимфетката пък очите са зелени. Зелените очи са магия не само защото са редки, а защото в тях свети едновременно кротко вечнозеленото на природата и вещерски тайното на другия свят. А пък когато са женски – Господ да ви пази! Но не и Колев! Колев е на двайсет и две и вече се пази сам. Сигурен, че ще се опази, ободрен от това, което го очаква, за миг или завинаги забравил асфалта, Колев пътува към Пловдив. Сценарият е: посрещане на гарата, разходка из панаира, ресторант на обед, кино след обед, а после ще я придума да остане за последния нощен влак. Той отпива глътка от златистата течност и сякаш тя не промива гърлото, а мозъка му. Със заслепяваща яснота възкръсва у него онзи ден – светкавично, мълниеносно, по-бързо от мълния. При това с подробности – какви подробности! – главата му се замайва.


25 Сценарият още от гарата тръгва с главата надолу или – ако е по-ясно – с краката напред. От влака не слиза оная дръзка нимфетка, която го бе поканила на среща, ни в клин-ни в ръкав, не само против правилата, но и против природата си. От влака слиза едно момиченце, което изобщо не изглежда на петнайсет, къде ли пък не на шестнайсет! – изплашено, поруменяло до върха на ушенцата си, клепките му пърхат, а ръцете му не знаят къде да се скрият. И Колев, приготвен да я срещне с прегръдка, да я притисне до себе си и дълго да я целуне, се обърква: едно от срам (как да целуваш на перона дете, и то дълго); второ – от страх, че тя всеки миг ще се разплаче и иди обяснявай, че си имал добри намерения; и трето – от... (той не знаеше от какво), но му беше неловко, гузно, виновно, а като си помисли за сценария – отвратително. Е, отидоха на панаира, а клепките ù все така пърхаха и, настръхнал, Колев се опитва да разправя разни весели неща, но тя не се усмихва, а когато неволно в навалицата я докосваше, телцето ù се втвърдява като антена и той физически усеща вълните на силно безпокойство, които тая антена излъчва. А и времето беше отвратително – ръмеше, и непрекъснато ръмя, ситен есенен дъждец, нито да се скриеш, нито да стоиш под него. Поради навалицата на панаира (от който между впрочем Колев нямаше спомен) не ходиха в ресторант, но ядоха сладолед, пиха боза (тогава кафе никъде не се продаваше). Взеха си по един сандвич и, измокрени и изтощени, изведнъж от часовника на панаирната кула виждат, че отдавна е минал обед. За придумване за нощен влак и дума не можеше да става и като взимат нещо – автобус или тролей – се озовават на гарата. Но часовникът на гарата показва, че до влака за нейното градче има повече от час и понеже най-сетне дъждецът престана, сядат на пейка в гаровата градинка, където никого няма, понеже пейките са мокри. И тук Колев за първи път усеща, че мократа антена не излъчва така неспирно тревожните си сигнали – може би от умората. И вижда (пак за първи път) как зад пърхащите ù клепки доверчиво го гледат зелените очи – почти прозрачни, доверчиво-наивни сякаш всеки миг от дъното им ще надникне самата нейна детски-нимфетна душица. А и отговорите на въпросите му престават да бъдат едносрични. И тя дори му казва, че дъждът е развалил всичко, но пак е било хубаво ... на панаира. Тогава Колев безсъзнателно протяга ръка, после и другата, и безсъзнателно и възторжено усеща, че държи в шепите си гърдичките ù. През тънката ù мокра дрешка гърдичките ù са топли – хем плътни, хем гъвкави като тенис топки, а пулсират като сърчица. Строевакът у Колев скача в стойка мирно. Строевак е военен термин. Днешните мъжлета, непомирисвали казарма, няма как да знаят значението му. Строевак означава войник, който по всяко време и при всякакви обстоятелства е готов да изпълнява всякаква заповед. Строевакът е оптимист и при най-безнадеждните обстоятелства. И замаян от този оптимизъм, Колев обгръща с длан лицето ù, повдига брадичката ù и така се впива в устничките ù, като че ще я изпива.


26 Той не я изпива, защото нейните устнички също се размърдват, разтварят, плахо го засмукват и точно тогава, сепната, тя отдръпва главицата си и от педя разстояние, го гледа така учудено и така възторжено, като да е ангел Колев, паднал от небето. Ангел Колев не беше; той си беше Никола, същият, на когото тя се бе опитала да вика бате. И Никола с казармен тренинг вдига телцето ù, поставя я на коленете си, а тя нищо не казваше, само се притискаше, но някак вдървено. Сега са в непосредствен допир, заедно и тримата; тук би трябвало ръката ù да се плъзне, както казва Ото Вайнингер, към единственото, към което са насочени всички мисли на жената. Колев е чел Вайнингер в казармата (страхооотно казармено четиво, говори само за това, което липсва в казармата – жените тоест!), но той има и малък отпускарски опит с жени, който бе се потвърдил при прочита на Вайнингер. Но вместо да постъпи по Вайнингер, нимфетката използва една унесеност на Колев към краката ù, пъргаво се изправя и пъргаво сяда до него, казвайки, че уж изпускали влака. А влак вече наистина влизаше в гарата и парната сирена възвестяваше края на Колевото тържество. В края на тържеството си Колев несъзнателно посяга към стъкленицата със златистата течност, но го пресича по-силна вчерашната странна и сладостна, но и много мъчителна празнота в гърдите, сякаш сърцето му се дави в бездна. От бездната той чува, че с хрипове и безпомощно от стаята си го вика старата.

3. А на другия ден... На другия ден от сутринта Колев е с мътна глава и в мътната му глава ожесточено, като оса зад прозорец, се блъска една мисъл. Мисълта му е да си свърши работата, колкото може по-бързо, да си седне в холчето и да си разтвори тестето със следващото писмо. Осите са нещо отвратително – или трябва от раз да ги убиваш, или да им отвориш прозореца. И като си свършва работата на две-на три, от което съвестта му засега едва забележимо го погризва, Колев още в предобеда поставя старата в поза да гледа Витоша и отваря прозореца. С мътна глава Колев навично посяга към шкафчето, а в шкафчето към кутията, и в кутията към писмата. И заварва това, което знае, че ще завари – няма повече писма. Със слабата си памет Колев се мъчи да си спомни писал ли е и не му е отговорено, или са му писали и не е отговорил, или е получил писмо и не го е чел.... Или е получил писмо и не го е чел? И е получил още едно, или пък две и пак не ги е чел и защо поне не ги е запазил, щом пази тези? И изведнъж... Разбира се, изведнъж, понеже постепенно е невъзможно.


27 Паметта му от далечното време просветлява като осветена от изгряващо слънце. Разбира се, че няма повече писма, защото тези, които е получил, той не ги чете. И не се е досетил да ги запази. До пазене на писма ли му е на Колев, когато.... когато... Всичко беше свършено в един миг, а мигът бе траял, колкото да премигнеш. И докато бе премигнал Колев бе вдигнал телефона. Естествено, че беше тя – изменницата, забравилата го, разкъсалата сърцето му... Естествено, че не говореше с виновен глас и даже дума не беше казала за извинение... Естествено невинна като агънце, нито лук яла, нито лук мирисала, му предлага да се видят и то незабавно... И някак неестествено, той казва да! Но как би могъл да каже не Колев, когато заедно с неговото да в ушите му гръмват някакви думи при това на чужд език, при това от песен, която не бе слушал по радиото? Le siel… le siel est si bleu, пееше се в тази песен, но не с гласа на Едит Пиаф, а с нейния – по-хубав. Като сирена звучеше нейният глас, безмилостен като на сирена... И песента гърми в ушите му и как е възможно да минеш сега между Сцила и Харибда? Няма минаване между Сцила и Харибда при такава песен; Колев да не е Одисей, та да отминава безмилостно прекрасното заради... заради нещо си. И му става хубаво на Колев, и му става гузно. Ще се разтушава с нимфетки! Глупости, глупости, когато... небето е толкова синьо! И кой знае защо се усеща виновен, но и виновно-щастлив, приказно щастлив се усеща Колев с вината си. Паметта е нелогично избирателна само на пръв поглед. Нейната логика е тайнствено предохранителна – тя затъмнява най-често онова в нас, което не е в съгласие с нашия разум, но не може да затъмни онова, което е неподвластно нито на разума, нито на дълбокото ни его, нито на плитките ни хитрини. Нагрят от слънцето, асфалтът е лепкав, с мътен, но неотразим блясък. Щастието не е логика, но какво ме интересува логиката, когато съм щастлив? И животът бе потекъл в щастия и нещастия, в щастливи катастрофи и нещастни изходи. Споменът за нимфетката бе потънал в годините до онази вечер, когато бе разтворено пакетчето... И какво ни остава сега? Да позвъним на 112. В следващите дни Колев живее като насън. Всеки ден прави това, което е правил толкова пъти вече със старание и обич, защото грижата за най-близките


28 ни в тежко състояние е невъзможно да се носи като задължение; тя е поносима само с обич, вероятно и защото е обич и състрадание и към самите нас, в собственото ни минало. Потъването в бездна, което на няколко пъти бе изживял вечер и към което сам бе тръгвал, започна да го връхлита и през деня. Предшестваше го едно огромно съжаление, нещо като вътрешен плач, като плач без сълзи, който настъпваше внезапно, щом му се привидеха зелените й дълбоко прозрачни очи. Чувстваше се виновен и във вината си загубен, всичко започна да му става безразлично, в най-напрегнатата работа около старата изведнъж отпускаше ръце и като поемаше дълбоко дъх, дълго гледаше в стената, сякаш очакваше да се разтвори... Естествено, че стените не се разтварят. Колкото и болна, и в болестта си отнесена в себе си, старата усещаше това, гледаше го с разбиращ поглед и му казваше нещо с неразбрани думи. И така потекоха дните. Излязъл от вцепенението, Колев бърза да направи нужното, преди да го е връхлетяло следващото. А най-мъчителни, разбира се, са вечерите, когато човек остава сам, когато погледът се пречупва в стените или още по-лошо – в телевизора, от който те канят да се забавляваш, да се забавляваш, да бързаш, да не пропуснеш нито миг, да живееш, да живееш сега... И това сякаш щеше да продължава безкрай, докато в една такава вечер... Докато в една такава вечер някой продължително звъни на вратата. Никой никога вечер не звъни на вратата на Колеви – всички заемодатели, агенти, представители на офиси, просители и искатели звънят само денем. Докато тая вечер се позвънява... И като надига за кураж стъкленицата и отпива доволно дълга глътка, като приглажда, кой знае защо косата си, и се оглежда, дявол знае защо в огледалото в антренцето, Колев отваря вратата. Естествено, че беше тя. Стоеше пред вратата му млада, но не нимфетка, а вече жена, макар все така тъничка и с късо подстригана кестенява коса, по връхчетата изсветлена от слънцето... – Тръгваме ли? – пита тя и му се усмихва. А задъхан, почти задушен от възторг, той успява само да кимне: – Тръгваме! И всичко потъва в зелено, а зеленото в ален пламък.


29

ЕЛКА ВАСИЛЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ВЪЗМОЖНОСТ Свободата – да бъдеш себе си. Да изпееш един блус, да изпиеш един блус... Да разкъсаш паяжината, да освободиш пчелата, да разпръснеш пясъка на премълчаното, да обесиш отчаянието, да впримчиш нищото в единствения лъч, пресякъл черното, да разрушиш зависимостта от смисъла... Свободата – да бъдеш себе си. В контурите на шеметния град – да си разумно непривичен, и неразумно искащ... Ще можеш ли? “In vino veritas”, припомня пресъхналата чаша.

КОГАТО ВАЛИ Дъждът е моят непредвиден любовник. Прегръща ме, рисува ме, целува ме... Опознава ме с кротката ласка на чистия спомен от лятото... А аз го прогонвам и бързам към другия, който ме чака зад ъгъла с чадъра за двама.


30 ВМЕСТО ЛЕКА НОЩ В подножието на мълчанието, в подкорието на тишината след едно италианско капричио мога да си измисля всичко! Аз съм момичето, разговарящо на езика на птиците по Сан Марко, и другото – скрито в зелената гугла над веждите на върха, обуто със сандалите на лятото и слязло на брега да поздрави вълните. Отдавна бисерите са напуснали утробите, отдавна принцовете не събуждат с целувка, а жабите... Те си остават жаби, докато не ги измисля в някаква нова приказка. Сега съм в подножието на мълчанието, в подкорието на тишината... И се опитвам да се измисля. ЕСЕННО ПОДСТРИГВАНЕ НА ДЪРВЕТАТА Лист след лист – при всеки полъх. Жълто-канелени сълзи в прозореца пресичат пейзажа. Насам–натам… С всеки час телата на дърветата се открояват по-отчетливо. Сега ще спят… Животът на листата – колко кратък е. И вечен! РАЗПОЗНАВАНЕ Ти си! Защото ме правиш кадифена отвътре и размекваш бодлите отвън. Чакам те на улица Любов!


31

МАРИЯ ГЮЗЕЛЕВА МИНИАТЮРИ

Мария Гюзелева е родена през 1981 г. По професия е еколог. Автор на няколко стихосбирки. Живее в Елхово. *** Дюли в панера Ще ухае на сладко Цялата къща *** нощното градче в мъглата блестят неоните *** петъчна нощ гръмотевица след гръмотевица над градеца *** новолуние и есенната тъмнина по-плътна *** Отсам прозореца Все по-малко и малко Вселена *** Всеки ден Толкова много уроци Кои да запомниш *** Онази целувка… Само неоните и Бог я видяха.


32

ДИМИТРИНА ЯКИМОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛЪХ Бял облак разпилял е косите позлатени от утринното слънце и лумва красота… Тих вятър разлюлял е клас в ниви озарени, със свежест жива ръси поляни и цветя… Стаеното мълчание на дебрите зелени железен смях разкъсва в сърцето на сърна! Дълбокото дихание след порива болезнен неволно се откъсва и ляга тишина…

БЕЗ ЗНАК В душата се затваря тишина. Закътана. Разкъсана. Студена. От нечия маскирана злина е свределът, във гърлото заседнал. Застилат тънки листи от тъга последните ограбени надежди. От прага на незримото сега отвъдни свидни образи подреждат


33 един въпрос: Защо ли е така скроен животът – сложен и нехаен? Най-истинската, вярната ръка, стопява се. Потегля в път безкраен духът човешки, който знае как на другите деня да осветява. Потъва без посока и без знак. А живото злорадство – рог подава.

ЛЕСЪТ Зеленото безмълвие е пътят към неразгадани светове. Неписани, нечути мисли пъплят под ромона на порив вдъхновен. Покълва блян до спомен тих. Напира в разкоша на вековната гора. От корена до върха се простира спокойствието с усет за крила и нямото величие обгръща. Отпиващ жадно земния нектар, лесът снага протяга и поглъща в талази ведрост, синева и жар. И преминават стъпките безбройни в шум многолистен, шепнещ онова, проникнало във сенките упойни – човешка болка, същност и съдба.


34

КАТО ДИМ Най-горе – тънък плясък на крила. Най-долу – вой сиротен на вълчица. Между им – песен – огнена стрела, взор преходен на пламнала зеница. Угаснали огньове във нощта. До тях – стаени духове заспали. Събрала ги е някога скръбта. За сигурност ръце са си подали. В побратимството всеки се е клел: до гроб да брани истината свята на пътя, който с другите поел, е считал най-достоен на земята. А пътища пресечени безброй, заглъхнали днес, тънат под шумака. Разделян бил светът на чужд и свой и мъката човекът е изплаквал. Извирал е бесът неукротим у някого над другите да бъде… Разнесло се е всичко като дим към бъдното, там някой да отсъди…


35

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ JE NE T’AIME PLUS* разказ

Напъхани в дъжда, усещахме стъпките си като чужди следи върху непознат паваж. Едрите правоъгълни павета, преживяли какво ли не, успокоено и мъдро си спомняха за минал грохот, стройни отривисти крачки, следи от вериги на тежки машини, погледи на множества, траури и възторзи, сковаващи ледове и огнен пек. Многоцветните тюрбани на Храма достолепно се грижеха за величието на Площада. Край Гробницата се движеха стегнати мъже-роботи, а Човеците бяха насядали безразборно – показваха те, че това огромно пространство, сърцето на Града, вече е на всички. Булки в сватбени премени поднасяха устни за поредното „горчиво”, младоженците полутрезво се опитваха да свикнат с новия си живот. Юрий Долгоруки беше слязъл от коня си, крачеше по паважа и се оглеждаше наоколо. „Не вярваха, че ще я бъде...”, мърмореше си под носа и полуусмихнат се радваше на позлатените двуглави орли. Махаше с дълги ръце край ушите си, като че ли искаше да отпъди неприятни звуци. Площадният народ се заглеждаше след него и се мъчеше да отгатне кой театър и кой спектакъл рекламира този едновремешно облечен, наперен човек. Не му личеше мъката, но той си я носеше и много ясно чуваше: Je ne t’aime plus, je ne t’aime plus, je ne t’aime plus… Владимир Илич се подпираше на кафеникавия гранит, с който бяха облицовали навремето дома му, и също се заслушваше във всеобщите Звуци. От време на време сваляше каскета си, избърсваше лицето си с бяла батистена кърпа, която оставаше суха въпреки дъжда. Подозираше той, че това не е точно дъжд или ако е дъжд, той не е от обикновена дъждовна вода. Срещу него Магазинът започваше да блещука с безкрайните си гирлянди, те го радваха с блясъка си и само това натрапчиво je ne t’aime plus помрачаваше радостта му. Огледа се, не забеляза войничетата край входа и тяхната липса още повече го натъжи. Стори му се, че Стената зад Гробницата го привлича, забеляза и други познати лица, слезли от леговищата си, за да вземат въздух, да се разтъпчат, да поприказват със съратници. Но и те, както и всички обитатели на необятния Мегдан, чуваха непонятните думи, които започваха да звучат все по-силно и дори се самоснабдиха с мелодия. Постепенно се превърнаха в песничка, която започна де се чува все по-далече – полази тя край Гуляй Поле, продължи по Тверская, стигна чак до Александър Сергеевич, обгърна Карл Маркс, по чиято


36 каменна снага се вихреха скейтбордисти, отмахваше ги той и се смееше поради гъдела, който му причиняваха. Особено силно и пространствено кънтеше песничката под сводовете на Сандуновските бани. Поради особената акустика на помещенията Звуците се издигаха над басейните, достигаха високите остъклени тавани, облизваха овлажнените стени и се връщаха при голите тела на посетителите, които ги посрещаха с недоумение. На мястото, където стоеше барелефът на Андрей Платонов, зееше кухина, а той самият премиташе двора на Училището и си тананикаше същата песничка. Антон Павлович беше излязъл пред театъра си да се поразтъпче, да нагледа Вишневата градина, където Раневска и Лопахин безмълвно разговаряха. Тогава точно и чу онова вездесъщо je ne t’aime plus, което го смути, накара го да си задава въпроси, на които нито един от героите му не можеше да отговори... Особено силно звучеше песничката сред летящите простори на сталинския ампир, щръкнал небостъргачообразните си каменни снаги с цел прослава, въздигане и производство на величие, което да пребъде през хилядолетията. Луташе се тя сред бетоните и от всеки допир до стена се размножаваше, ехо произвеждаше заедно с недоумение, с двойствено звучене на Звуците, натоварени с Думи, които бяха непонятни не само защото бяха на чужд език – имаше хора, които го разбираха, но пак не знаеха значението им. Дивяха се – странни аналфабети – крачещи в неопределени посоки, заслушани в шумната тишина на градското пространство... Въздухът се разреждаше от само себе си, затрудняваше той по този начин разпространяването и качественото чуване на всеобщата песен, забраняваше на смисъла да достига до евентуалните слушатели, а те пък се измъчваха, споходени от своето незнание. Постепенно, почти неусетно песничката завладяваше умовете и сърцата на милиони, караше ги да си я тананикат наум и наяве, като по този начин се създаваше един всеобщ звуков фон немислим преди векове. Тяхното изтичане беше променило състава и структурата на градския въздух – наситил се беше той с различни цветове, багрите му се смесваха и много често взаимно се изяждаха... Виктор Олегович вече беше издигнал своята Водонапорна кула, подпираше се в подножието ù, усмихваше се загадъчно и не се разбираше дали не си тананика Песничката наум. Околното пространство постепенно се насищаше с безхитростните ù тонове, поглъщаше думите ù, те ставаха негови, объркваха го и дори някои от Времената залутано сменяха посоките си. Така например някакво Социално Време съвсем случайно свърна в Елисеевския магазин, врътна се, смени посоката си и хукна назад, препускайки през цял един век. Алексей Пешков галантно беше хванал под ръка Татяна Василевна, застанали бяха те пред своя театър и учтиво канеха на сцената Михаил Афанасиевич, а той се опитваше да приобщи професор Воланд, но оня проклет Бегемот им пречеше лукаво и вършеше куп поразии, от които Песничката се сконфузи и започна да звучи по-тихо. „Престани!”, сгълча го кротко професорът, но тлъстият котарак се хилеше нахално и подпяваше без никакъв акцент: Je ne t’aime plus, je ne t`aime plus…


37 Сред аленеещия въздух започнаха да се забелязват пробойни, през които Песничката преминаваше свободно и същевременно оставяше след себе си някакво обезцветяване, което водеше до всеобщо избледняване на колективния Въздух. Дали Песничката играеше някаква роля, дали беше тя причина или някакво следствие, не ставаше съвсем ясно, но се забелязваше как споменатото вече Време се накъсва, как променя цвета си то, как отделните му късове се опитват да живеят самостоятелен живот, въпреки че ясно личеше тяхната взаимообвързаност. Плътта на Пробойните беше със значително по-малка плътност, което водеше до едно затихване на Звуците, носещи на плещите си думите на Песента. Точно разреденият въздух беше причината за нейното неравномерно звучене. Имаше цели участъци от Пространството, всред които чуваемостта беше слаба, там и цветовете бяха вяли, като че ли осветлението не стигаше, за да се видят подробностите от пейзажа. По тези места част от Звуците, които съставяха думите на Песента, се изкривяваха, неяснота ги връхлиташе, гъгнеха те, като по този начин дори променяха и вида на посланието. Така например вместо je ne t’aime plus често се чуваше je ne t’aime pas, което значително променяше смисъла и колкото и да се опитваха, слушателите трудно проумяваха защо настъпва тази промяна. ...не те обичам, не съм страдал... това беше само сън... за други си създадена... не ми говори... стига ми да те видя щастлива..., чуваха се несвързаните думи на Песента, която точно по тези места на непонятно разреждане ту заглъхваше, ту отново се усилваше, като по този начин окончателно объркваше случайните приематели на Звуците. Може би и поради тази липса на непрекъснатост Времето, което вече срещнахме, се луташе разнопосочно и разтваряше в себе си най-невероятни събития и предмети, някои от които дори не можеха да се търпят взаимно. Забелязваха се някогашни автомобили, помъкнали грохналите си снаги сред облаци недоизгорели газове, съзираха се фасади на едновремешни къщи, върху лицата на които същото това Време беше оставило неизтриваеми следи, които отряди от бояджии и мазачи напразно се опитваха да заличат. Хора, живели в различните късове на това Време, бяха се видоизменили до такава степен, че децата им – същества от друга раса – едва-едва ги познаваха. Косяха се людете, живели в разните Времена, не се примиряваха те със загубите, с неизтриваемите белези по лицата и Душите им, издълбани от непоколебимото Време и като единствена утеха им оставаше онова изпяване je ne t’aime plus, което чрез своята ожесточеност прозвучаваше почти като ругатня и закана. Като някакво отмъщение, правене напук или пък означаваше безсилие, безпомощност, но и липса на примирение... Хората, живели в по-отдалечените времеви късове, се гушеха зад старите фасади, вдигаха яките на опърпаните си балтони, като че ли искаха да потънат в шинелите си, а Николай Василиевич малко


38 хитровато и тъжно-закачливо се опитваше да предупреди нещастния Акакий Акакиевич какво го чака. Вярно, сега писателят не излизаше на Невски, а пред скромния си дом на Никитския булевард, но и там вървеше кротко и тъжно, полуусмихнато се вглеждаше в минувачите, като се опитваше да открие сред тях колежкия асесор Ковальов, който много искаше да бъде наричан майор. Николай Василиевич се надяваше да открие този самонадеян човек по носа. По-точно казано по липсата на нос, защото майор Ковальов току-що беше открил, че на мястото на неговия собствен нос се беше разположило едно съвсем гладко пространство. И макар да нямаше нос, той ясно чуваше онова всепроникващо je ne t’aime plus, оглеждаше се наляво-надясно, чудеше се откъде идват Звуците, опитваше се да разбере към кого са адресирани, примигваше глупаво и се надяваше, че тази песничка не се пее от загубилия се нос, че не го е намразил и по тази причина е изчезнал... Все там някъде можеше да се забележи и Юрий Михайлович, който, по всичко личеше, „замисля бягство той...”, а козлето в мляко поблейваше усмихнато и се опитваше да налучка тоналността на je ne t’aime plus... И когато най-после силата на това всеобщо пеене завладя масите, проникна в недрата на народния живот, когато върховете вече не искаха да живеят по стария начин, а низините не можеха да живеят както преди, се появиха едри парчета другомислие, които се сипеха уж неочаквано върху аленото тяло на държавното битие. Пробойните в червената плът на изкуствено създадения начин на живот се разрастваха все повече и повече. Забелязваше се една пряка зависимост между големината на Дупките и силата на звучащата песен. Така например там някъде около Гробницата Песничката звучеше най-силно и дори Владимир Илич, излязъл на припек под дъжда, подозираше, че тя е живо послание лично към него. Това го огорчаваше, затъжваше се човекът за времената, когато чуваше само nous t`aimons, nous t’aimons**, но пък и се примиряваше, защото знаеше, че няма нищо вечно – спомняше си колко беше живял хилядолетният райх. „Все пак ние живяхме доста по-дълго, а и повече направихме...”, утешаваше се безмълвно нисичкият човек, повел неустрашимо масите. После влезе във вечния си дом, затвори плътно входовете и изходите, като се надяваше по този начин да не чува повече je ne t’aime plus, въпреки че не беше сигурен още колко ще може да го обитава. Песничката по естествен начин увеличаваше силата си и когато се докосваше до алените Звезди, но те приемаха внушенията ù само за сведение, бяха непоклатими дълго време. Трябва да отбележим, че нито едно от Времената не им въздействаше – онези, които състаряваха фасадите на къщите, сбръчкваха лицата на хората, караха колите да изглеждат вехти и старомодни, въобще не успяваха да докоснат Звездите. Тяхната вековечност обаче беше привидна защото, макар и да блестяха все така алено, смисълът им се видоизменяше и живеещите в Следващите Времена все по-рядко се сещаха за тяхното първоначално предназначение... Песничката се усилваше и когато докосваше гранитната дреха на Карл Маркс, той само поглаждаше патриаршеската си брада, изтръскваше от снагата


39 си скейтбордистите и кротко се запътваше към Площада с надежда да се срещне най-после с Владимир Илич, за да му каже: „Не се коси, човече, ние оставаме, ние останахме... Каквито и песнички да ни пеят ние останахме, не се коси...” А по това Време в Царицино, в Хлебната зала от пода към величествения стъклен купол се въздигаше една безхитростна мелодия, сред която се долавяше je t’aime, je t’aime*** и като че ли това всъщност беше песента, която звучеше в сегашното Време, което си беше едно бъдеще на миналото, но обитателите му не се замисляха, обсебени от нетърпеливи погледи напред, където се надяваха да видят сияйни върхове, райски начин на живот и безкрайно щастие. Странното беше, че различните Песнички живееха едновременно, понякога се настигаха, звучаха заедно, като непримиримо се опитваха да убият някои от тоновете на противника, да вземат връх, надмощие и дори да удържат победа, но умните Времена им позволяваха само краткотрайни хегемонии, колкото да не ги обезкуражат... Едрите правоъгълни павета на Площада бяха обърнали измитите си лица към Звездите, усмихваха им се снизходително и си мислеха: „Знаем, че няма вечни неща, но ако някой остане завинаги, то това ще сме ние...” Денят колебливо си отиваше, объркан от залутаните Звуци на различните Песнички, а дъждът все така безуспешно се опитваше да отмие неотмиваемите Спомени от бъдещето... ___________________

*Je ne t’aime plus (Не те обичам вече) – парафраза от заглавието на песента Je ne t’aime pas (Не те обичам) от Морис Магр. (бел. авт.) **Nous t’aimons (Обичаме те) (бел. авт.) ***Je t’aime (Обичам те) (бел. авт.)


40

НИКОЛАЙ ПЕТРОВ КОСМИЧЕСКИТЕ МАГАРЕТА Фантастичен разказ

През XIV век френският философ схоластик Жан Буридан, доктор в Сорбоната (Париж), формулирал следния философски тезис, останал в историята под названието ,,Буридановото магаре”. Задачата е проста: Гладно магаре стои точно по средата между две еднакви купи сено. Тогава: от коя купа сено ще започне да яде? Този парадокс е известен още от времето на Аристотел, който е размишлявал за поведението на куче, което, изправено между две еднакво изкушаващи храни, не би могло да направи рационален избор между тях. Ако магарето или кучето мисли логично, то неизбежно ще умре от глад, тъй като няма да може да направи избор. Това е твърде трудна работа – ,,да се избере от две еднакви възможности”. Но ако би имало някаква, макар и малка, разлика… Магарето ще остане живо само затова, че е живо същество, а следователно то е способно да извършва нелогични случайни постъпки. Въпреки логиката, то по някаква интуиция ще задъвче сено от едната купа, макар тя с нищо да не е по-добра от другата. Само че, преди да направи своя избор, магарето ще изпита някакво колебание. На този фон от мисли може да се сравни животът на магаре и работата на компютър при следните условия: – магарето е животно, което има инстинкти, т.е. то има първично мислене; – компютърът е способен да извършва непротиворечиви логически решения, т.е. той не може да извършва едновременно логически и нелогически функции. След поставените две условности следва една фантастична история, която се е случила в края на ХХІ век. Тази история започва така... Макс Дейли беше пълен с енергия за космически полети до далечни планети. Заедно със своя партньор-навигатор Серж Грей и борден инженер Нора Робъртс, летейки с кораба ,,Кентавър”, кацнаха на неизвестна сива планета от съзвездието ,,Водолей”. На тази планета те откриха въздух, вода, растителност и някакви тъмносиви на цвят четириноги, наподобяващи магаретата от планетата Земя. Макс се усмихна и се обърна към своите космически колеги: – Помните ли десетте антени на аварийните системи за усилване на защит-


41 ното електромагнитно поле на нашия кораб ,,Кентавър” – той снижи глас, – когато искахме да накараме Космическия център на кораба да избере една от тях? – Да, но Центърът не приема никакви задачи, свързани с отслабване на защитата – отговори Грей. – Да така е – потвърди госпожица Робъртс. – Така е. Но ние ще му подхвърлим друга задачка… Една хубава задачка, уважаеми колеги! Трябва само да я съставим. И веднага задачата беше формулирана по всички правила на формалната логика – древна наука, любима и на средновековните схоластици, възкресена в нов вид от науката за управлението – кибернетиката на американския математик Норберт Винер: над космическата зона на кораба ,,Кентавър” надвисва някаква ,,електромагнитна опасност” (ЕМО). За да я предотврати, Центърът трябва да включи една от десетте аварийни системи за защита. Въпросът е точно коя система да се включи незабавно. Макс Дейли разтвори върху тревата на планетата книги, таблици. Бавно и внимателно отвори някаква космическа интелектуална машина (КИМ). Захапал устни, се зае да превежда задачата на езика на програмирането, като внимателно отбелязваше и записваше цялата информация в няколко преносими памети и КИМ. Въпреки че не бързаше, ръцете му леко потреперваха. – Така, добре – помисли си Макс и се полюбува на своята работа, като още веднъж провери дали е всичко правилно извършено. – Нека се опита сега да не приема! Няма право да не приеме. Неговата основна програма изисква защита срещу опасност. Е, какво, да вървим! Той и Серж се промъкнаха до кулата на космическия кораб ,,Кентавър”, а Нора остана на командния пулт на кораба. ,,Зеленото око” на Центъра се насочи към тях, сякаш ги питаше: ,,Защо сте дошли? Какво искате?” Без да се бави, Дейли свърза КИМ с Центъра и въведе информацията ,,ЕМО”. Двамата изследователи бяха обхванати от състояние на сънливост. Явно умората си казваше думата. Краката и ръцете им натежаха. Двамата вторачено наблюдаваха работата на Центъра. Измина минута, а компютърът не ,,изплю” решението на задачата. Само да не се строполят, ужасно им се прииска да легнат. Обаче е необходима още една минута очакване до крайното решение. С усилие на волята Макс се освободи от сънното вцепенение и възкликна: – Центърът прие информацията – тихо произнесе той и се усмихна на своя навигатор. След това Макс включи видеоинформационната система и погледна в екрана лицето на бордния инженер Нора (между другото и биолог), намираща се на командния пулт. Тя, както винаги, беше красива, замислено и леко усмихната, независимо от грозящите ги опасности на неизвестната планета. Макс и Серж излязоха от кулата на ,,Кентавър” и преминаха под купола на изкуствения мозък на Центъра. Двамата с интерес наблюдаваха как линиите на рисуваните схеми от суперплотера на Центъра светкавично сменят цветовете си – все по-бързо и по-бързо. – Карай, карай, работи – весело говореше Макс Дейли. – Работи, космическо


42 Буриданово магаре! Задачата, която беше поставена на Центъра, бе твърде проста. Неговите анализатори трябваше да определят характеристиките и свойствата на ЕМО и да търсят способи за предотвратяване на заплахата. При това, заедно с информацията за наличието на опасност бе постъпила и програмата с готово решение – „Да се включи една от аварийните системи на кораба”. Обикновено тези системи се включват всички едновременно – за всеки случай, ако някоя от тях не заработи. Но програмата е предписала да се включи само една от десетте. Коя?! Беше безразлично, те всички са еднакви. И все пак коя именно? Това е задача за малко дете! То ще посочи с палец коя да е антена – и това е всичко. Но за мощния електронен мозък на Центъра такава задача може да се окаже ,,формулата на парадоксалната неопределеност”. Това е така, защото в компютъра не е предвидена възможност за случаен избор и всичко подлежи на логично решение! Центърът работеше напрегнато с електронния си мозък. Рисуваните схеми примамваха с разноцветни светлини. Част по част, блок след блок се включваха в решаването на задачата: „Коя от десетте антени да бъде избрана?” До този момент машината е „познавала” само два случая: Да включи всички антени или нито една. Да или не! Наличието на импулси във всички десет системи или липсата на такива е единицата или нулата в двоичния език на програмата. Но една от десетте антени трябва да бъде избрана! Определила ли е машината, че решението е нелогично? Може би. Но да се откаже от работата, тя не можеше. Не би ù позволил сигналът за опасност тип „ЕМО”, подаден от двамата космически изследователи. – Тук няма какво повече да правим! – тържествено каза Макс. След това двамата със Серж преплуваха рова, намираш се около космическия кораб ,,Кентавър”, и се върнаха на поляната с разпънатите карти. Нора Робъртс вече беше там и се грижеше за подготовката на вечерята им. Вечерта настъпваше, светлозеленото небе бързо притъмня. Подобно на гигантска перфокарта, то бе прободено от първите звезди. Нора лежеше по гръб на поляната и търсеше сред звездната шир една малка звезда в периферията на Галактиката. Звездичката с милото име Слънце. Ето я и нея! На самия хоризонт на неизвестната планета, на която бяха кацнали с ,,Кентавър”. А около нея, невидимо оттук, се носеше в черната бездна на Вселената небесносиньото кълбо на милата Земя. Чудесната зелена планета на земляните! Населяват я разумни и весели хора, способни не само на логични, но и на нелогични постъпки, способни да пожертват живота си за общото благо и в името на Знанието. Те не се нуждаят от изкуствен похлупак. Те общуват с животните и милите кученца, които, засуквайки на кравай малките си опашчици, очакват пред праговете своите стопани. На тази планета, за щастие на човечеството, мнозинството не позволява на малцинството управници да ги пороби и замени с покорни машини – роботи.


43 Там машините разумно служат на хората, а не господстват над тях... – Нора! – тихо я повика Макс Дейли. – Много бих искал... да забравиш за вчерашния ми намек за любов, когато пътувахме насам. – Естествено, Макс. Вече забравих, за съжаление – бързо отговори тя, леко раздразнена. – И като помълча, добави: – Трябва да идем при всъдехода на ,,Кентавър”. Може да се наложи да го използваме за разходка. Живеещите тук сиви четириноги са твърде интересни за изследване. Те наподобяват нашите земни магарета. – Да почакаме малко! – Дейли започна да ходи напред-назад, като мислеше на глас. – Центърът не може да реши задачата. Да се откаже от нея също не може. Следователно той трябва да увеличава мощността на мисленето за сметка на резервите. Това е логично. Енергийната му база е огромна, но не безгранична. Следователно резервите ще се изчерпят. И тогава... Друг изход за него няма. Той ще започне да черпи енергия от другите захранващи източници. Да, така ще стане. – Ами ако захранването на защитното поле е автономно? – запита Нора и гласът на интуицията ù разлюля душата. – Доколкото разбрах от схемата на ,,Кентавър”, неприкосновени са само източниците на мощностите, предназначени за синтезиране на храната. Между другото, можем да закусим. Нора подаде на двамата астронавти по един огромен розов ,,космически сандвич” и те започнаха да вечерят. Нощният въздух на планетата светеше за разлика от този на Земята. Сивите четириноги космически магарета се настаняваха да спят на меката трева, подобно на земните. Компютърният мозък на Центъра работеше с пълна мощност, решавайки ,,Формулата на логичната парадоксална неопределеност”. Той трябваше да включи все пак една от антените за противодействие на ЕМО. По този начин Центърът помагаше и на астронавтите, и на обитателите на планетата. Макс и Серж тръгнаха към границата на защитното поле на кораба. Тя ги предпазваше от евентуални неизвестни опасности. Невидимата стена се оказа на мястото си. – Нека да поспим малко – предложи госпожица Робъртс. – Очевидно скоро няма да се получи решение на ,,Формулата за неопределеността” на тази сива планета. – Защо не?! – съгласиха се двамата астронавти. Но сънят не идваше. Съмнения отново започнаха да измъчват космическите пътешественици. За да се отвлече от неспокойните си мисли, Нора отвори бележника си и започна да подрежда записките си. Макс се въртеше ту на една, ту на друга страна и нервно поглеждаше часовника. Изведнъж той забеляза сигнал за изключване на защитата ,,ЕМО”. – Серж и Нора! – повика той ненадейно. – Не забелязвате ли? Струва ми се, че захладня на планетата и защитата на кораба изключи. – Не, не забелязвам – отговори спокойно Нора. Тя се задълбочи в записките си.


44 – Интересно – промълви Нора. „Какъв ли е цикълът на дишане на тези четириноги по време на сън – помисли тя. – Трябва да се уточни как се е изключила защитата на кораба?!” – Аз изключих защитата, като включих ръчната термокомпенсация между планетата и кораба – каза внезапно Серж, сякаш бе прочел мислите ù. – Исках да ви изненадам! Той стана, излезе от „Кентавър” и се отправи към най-близкото четириного на поляната. Оказа се, че тъмносивите магарета не спяха. Жалко скимтейки, те се събираха на групи, търкаха се едно в друго, подобно на земните. Наистина беше станало хладно. – Макс! – извика Нора. – Ставайте и двамата! Климатичната инсталация на кораба не работи! Ще замръзнем на тази сива планета! Двамата астронавти се събудиха, скочиха и се втурнаха към защитната зона на ,,Кентавър”, но тя вече не съществуваше. Те се върнаха на поляната. – В този студ животът на четириногите обитатели ще стане по-труден – каза Дейли. – Ще трябва да живеят в лошите условия. – Жал ми е за тях – призна Серж. – А на мене никак – каза Макс. – Храната им е осигурена от природата на планетата, а за останалото – е, нека започнат да свикват с промените. – Вижте го този четириног работник! Едно от сивите същества стоеше под дърво с големи, широки листа и се опитваше да се скрие от студа под един лист. Но листът бе твърде нависоко. Тогава то притегли листа към себе си. – Виждате ли? Иска да го откъсне! Добре, добре. Работата потръгна. Те просто ужасно са се измързеливили тук, на тази планета, а сега ще трябва да се пораздвижат. Утрото завари тримата астронавти на поляната до кораба. – Да идем при всъдехода и се свържем с компютърния Център на кораба – предложи Нора. Макс не отговори. За хиляден път, протягайки ръце напред, той влезе в защитното поле. Тежестта го застави да се прегъне. Той искаше да отстъпи, но изведнъж започна да чувства, че претоварването отслабва. Пристъпи напред – нищо... още една крачка, и още една... – Ура! – изкрещя Дейли и изскочи през защитната зона, но която вече не съществуваше. – Сега ще се разходим по планетата! Всъдеходът беше готов за движение. Макс и Серж замислено се въртяха около автоматичното му управление, настройвайки го по определения курс. Добре че бяха успели да отбележат мястото, откъдето Нора им се обади за последен път, за да ù съобщят за състоянието на ,,Кентавър” и работата на Центъра. Двамата астронавти бързо подкараха всъдехода нагоре по склона на близкия хълм. – Само за минута, Серж – каза Макс Дейли и запълзя още по-нагоре. От върха на хълма той огледа виолетовата поляна. Утринният ветрец люлееше клоните на дърветата, сред които бродеха сивите космически магарета.


45 Оттук, от хълма, те изглеждаха още по-малки и беззащитни. Макс се върна обратно и докосна Серж по лакътя. – Тези сиви същества ще измрат, драги Серж! – сърцето му трепна. – Не, ще се приспособят, Макс. Планетата общо взето е топла, ще свикнат с нейния климат. Естествено, по-слабите ще загинат. А що се касае до наблюдавания от нас „сив четириног обект”, аз съм спокоен. Затрупа се с листа и нищо не се случи, не замръзна. Работи му главата. – Да – каза Макс. – Не е глупаво това сиво магаре! – Виждате ли, драги Серж и Нора? Тези четириноги ще трябва да изминат пътя на еволюцията като на нашата планета Земя. Отначало ще им помага инстинктът за самосъхранение, а след това ще се появят може би и разумни същества, които да поддържат живота на планетата, както тя е създадена и поддържана от Вселенския разум. – Да, наистина и аз мисля, че Вселенският разум ще помага. Той може да помогне и на тези космически магарета, както помага и на нас да бъдем полезни не само на себе си. Той е по силен от разума на нашия Център, който не можа да реши „Формулата за парадоксалната неопределеност на ЕМО” – промълви тихо госпожица Робъртс. – Така е господа! Качвайте се на ,,Кентавър”! Отлитаме за Земята! – заповяда развълнуваният Макс Дейли.

Художник Борис Георгиев „Вечният път“


46

НОБЕЛОВИ ЛЕКЦИИ

ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС САМОТАТА НА ЛАТИНСКА АМЕРИКА

Антонио Пигафета, флорентински лоцман, който придружавал Магелан на първото му околосветско плаване, написал, преминавайки през нашите южни американски земи, едно абсолютно точно описание, което въпреки това наподобява пътуване в света на въображаемото. Той описал прасета с пъпове на бедрата си, птици без нокти, чиито женски снасяли яйца върху гърбовете на своите партньори, и други, които наподобявали неми пеликани, с човки като лъжици. Той писал за уродливо същество с глава и уши на магаре, с тяло на камила, с крака на елен, което цвилило като кон. Пътешественикът описал как първият местен жител, когото срещнали в Патагония, бил изправен пред огледало и как този безстрашен гигант загубил ума и дума от ужас пред своя собствен образ. Тази кратка и запленяваща книга, съдържаща семената на съвременната ни проза, в никакъв случай не е най-зашеметяващият разказ за онова време. Хрониките на Индиите са ни оставили безброй други истории. Ел Дорадо, нашата толкова търсена и илюзорна земя, се появявала на многобройни карти в продължение на много години, сменяйки мястото си според фантазията на картографите. В търсенето си на Извора на вечната младост, легендарният Алвар Нунес Кабеса де Вака изследвал северните части на Мексико в продължение на 8 години в една заблудена експедиция, чиито членове се унищожили взаимно – завърнали се само 5 от 600-те участници. Една от многото неразгадани мистерии от това време е тази за единадесетте хиляди мулета, всяко натоварено с по 100 фунта злато, които отпътували от Куско, за да платят откупа на Атахуалпа и никога не стигнали до дестинацията си. По-късно, през колониалните времена, в Картахена били продавани кокошки, отгледани на алувиални земи, чиито воденички съдържали миниатюрни бучки злато. През миналия век германска компания, наета да проучи възможността за изграждане на презокеанска жп линия, минаваща през Панамския провлак, стигнала до заключението, че проектът бил осъществим при едно условие – релсите не трябва да са направени от желязо, което било оскъдно в района, а от злато. Нашата независимост от испанско господство не ни избави от лудостта. Генерал Антонио Лопез де Сантa Aна, три пъти диктатор на Мексико, устроил великолепно погребение за десния си крак, пожертван по време на тъй нарече-


47 ната Война на сладкишите. Генерал Габриел Гарсия Морено управлявал Еквадор в продължение на 16 години като абсолютен монарх. Когато той починал, тялото му било положено на президентския стол, в официална униформа и защитен слой от медали. Генерал Максимилиано Хернандес Мартинес, теософичният деспот на Ел Салвадор, който заповядал 30 хиляди селяни да бъдат избити в дивашко клане, изобретил махало, което да открива отрова в храната му и поставил улични лампи, покрити с червена хартия, за да победи епидемия от скарлатина. Статуята на генерал Франциско Морасан, издигната в площада на Тагусигалпа, е всъщност статуя на маршал Ней, купена от склад за втора употреба в Париж. Преди 11 години чилиецът Пабло Неруда, един от водещите поети на нашето време, озари слушателите в тази зала със словото си. Оттогава благосклонните към нас европейци, а и тези, които не са такива – остават поразени от неземните приливи на Латинска Америка, това безгранично царство на обсебени от духове мъже и забележителни жени, чието безкрайно упорство се е превърнало в легенда. Ние не сме се спирали нито за миг. Президентът, подобен на Прометей, укрепен в своя горящ дворец, загина, сражавайки се срещу цяла армия. Два подозрителни самолетни инцидента, които все още не могат да бъдат обяснени, прекъснаха живота на още един президент и този на един войник на демокрацията, който въздигна достойнството на своя народ. Имаше 5 войни и 17 военни преврата. Появи се един дяволски диктатор, който проведе в името на Бога първия латиноaмерикански геноцид в наше време. Междувременно 20 милиона латиноaмерикански деца починаха, преди да навършат 1 година – повече отколкото са били родени в Европа до 1970-а. Хората, безследно изчезнали по време на репресиите, наброяват почти 120 000. Много жени, арестувани и бременни, родиха в аржентинските затвори и все пак никой не знае местонахождението и идентичността на техните деца, тайно осиновявани или пращани в сиропиталища по заповед на военните власти. Почти 200 000 мъже и жени загинаха по целия континент, защото се опитаха да променят това състояние на нещата; повече от 100 000 загубиха живота си в трите малки и злощастни държави на Центална Америка: Никарагуа, Ел Салвадор и Гватемала. Ако това се бе случило в САЩ, съответната цифра би била 1,6 милиона смъртни случая за 4 години. 1 милион хора избягаха от Чили, една страна с традиции за гостоприемство – това е 10% от населението ù. Уругвай, една малка нация, състояща се от 2,5 милиона жители, смятаща се за най-цивилизованата страна на този континент, загуби всеки пети свой гражданин, заминал в изгнание. От 1979 година един бежанец на всеки 20 минути напускаше Ел Салвадор заради гражданската война там. Страната, която би могла да се основе от всичките емигранти от Латинска Америка, би имала по-голямо население от това на Норвегия. Осмелявам се да мисля, че тази извънмерна реалност, а не литературната и интерпретация, заслужава вниманието на Шведската академия по език и литература. Една реалност не от хартия, а живееща в нас и определяща всеки миг от нашите безбройни ежедневни малки смърти, реалност, която подхранва извора на ненаситното творчество, пълно с тъга и красота, от което стоящият


48 пред вас, скитащ се, изпълнен с носталгия колумбиец, е не повече от едно случайно избрано от съдбата число. Поети и просяци, музиканти и проповедници, воини и мошеници, всички рожби на тази необуздана реалност, ние се нуждаем от съвсем мъничко въображение, защото нашият съдбоносен проблем е липсата на конвенционални средства, които да направят нашия живот правдоподобен. Това, мои приятели, е загадката на нашата самота. И ако тези пречки, чиято същност ние споделяме, ни възпрепятстват, разбираемо е, че рационалните таланти на тази част на света, въздигнати в съзерцанието на техните собствени култури, няма да имат истински основателни причини да ни тълкуват. Естествено е, че те настояват да ни сверяват по собствените си критерии, забравяйки, че опустошенията на живота не са еднакви за всички и че търсенето за нашата собствена идентичност е толкова трудна и кървава задача за нас, колкото е била и за тях. Интерпретацията на нашата реалност чрез чужди шаблони служи само за да ни направи още по-малко разбрани, още по-малко свободни и много повече самотни. Уважаваната Европа вероятно би била много повече възприемчива, ако се бе опитала да се вгледа в своето собствено минало. Само ако си беше припомнила, че са били нужни 300 години, за да бъде построена първата градска стена на Лондон и още 300 години градът да се сдобие с епископ; че Рим преживявал дни на несигурност в продължение на 20 века, докато един етруски крал не го закотвил в историята; и че сегашните миролюбиви швейцарци, които ни гощават с техните пикантни сирена и апатични часовници, белязаха Европа с кръв, странствайки като авантюристи чак до края на 16-и век. Дори по време на ренесансовия разцвет 12 000 наемници, платени от имперските армии, плячкосали и унищожили Рим и убили 8000 от неговите жители. Нямам намерение да въплъщавам илюзиите на Тонио Крьогер, чиито сънища за обединяването на целомъдрения север и страстния юг са били възхвалявани преди 53 години тук от Томас Ман. Но аз вярвам, че тези проницателни европейци, които се борят и тук за една по-справедлива и човечна родина, биха ни помогнали много повече, ако бяха преоценили мнението си за нас. Солидарността с нашите мечти не би могла да ни накара да се чувстваме по-малко самотни, докато не бъде превърната в конкретни действия от легална подкрепа за всички народи, които приемат илюзията, че ще имат свое собствено развитие. Латинска Америка нито иска, нито има някаква причина да бъде пионка без своя собствена воля; нито пък смята, че нейното търсене за независимост и автентичност трябва да станат амбиция на запада. Оказва се, че транспортните улеснения, които са намалили огромното разстояние между нашите Америки и Европа, всъщност са акцентирали върху нашата културна отдалеченост. Защо оригиналността, за която толкова често ни хвалят в литературата, с такова недоверие ни се отрича при нашите трудни опити за социална промяна? Защо да смятаме, че социалната справедливост, искана от прогресивните европейци за техните страни, не може да бъде цел и за Латинска Америка, разбира се, постигната с различни методи, подхождащи на съвсем различните обстоятелства? Не: неизмеримата жестокост и болка в нашата история са резултат на вековните несправедливости и несподелена горчивина, а не една конспирация,


49 планирана на 3000 левги от нашия дом. Но много европейски водачи и мислители са смятали така, въоръжени с невинността на старомодни хора, които са забравили плодородния излишък на тяхната младост. Като че ли е било невъзможно да бъде намерена друга съдба, освен да си подвластен на двама велики господари на света. Това, мои приятели, е мащабът на нашата самота. Въпреки това на потисничеството, ограбването и изоставянето ние отвръщаме с живот. Нито наводнения, нито епидемии, нито глад и катаклизми, нито дори вечните войни, продължаващи векове, са могли да потушат упоритото предимство на живота над смъртта. Предимство, което расте и се ускорява: всяка година 74 милиона раждания доминират над смъртите, число, което е достатъчно да умножи всяка година населението на Ню Йорк седемкратно. Повечето от тези деца се раждат в страните с най-малко ресурси, включително, разбира се, тези от Латинска Америка. В противовес: най-процъфтяващите страни на света са успели да натрупат толкова разрушителни оръжия, достатъчни за стократното изтребление не само на всички хора, но и на всички живи същества, някога поели дъх на тази нещастна планета. В един ден, много подобен на този, моят учител Уилям Фокнър каза: „Отказвам да приема края на човека.” Бих бил недостоен да стоя на неговото място, ако не бях осъзнал, че колосалната трагедия, която той отказа да признае преди 32 години, е сега, за първи път от зората на човечеството, една научна възможност. Изправени пред тази страховита реалност, която би трябвало да е изглеждала като истинска утопия през цялото човешко съществуване, ние, създателите на истории, които ще повярват във всичко, се чувстваме упълномощени да вярваме, че все още не е прекалено късно да се ангажираме със създаването на противоположна утопия. Една нова и пълна с живот утопия, където никой няма да определя как другите ще умрат, където любовта ще бъде истинска и щастието ще бъде възможно, и където расите, осъдени на 100 години самота, ще имат най-накрая втори шанс на тази земя. Преведе Пламен Славов


50

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ

ДЕЙВИД Х. ЛОУРЪНС ЗМИЯ

В горещ, горещ летен ден змия дойде да пие във водното ми корито, а аз съм по пижама заради жегата. В дълбоката странно-благоуханна сянка на голямото тъмно рожково дърво със своята стомна трябваше да чакам, трябваше да стоя и чакам, защото тя беше стигнала коритото преди мен. Пропълзя от пукнатина на земната обвивка в мрака и провлачи жълто-кафявата вялост на мекия си корем, над края на каменното корито и положи шия в каменното дъно, където водата бе падала капка по капка, с малка прозрачност, тя глътна с правата си челюст, спокойно отпи през правите си зъби, пусна я в мудното си дълго тяло, безмълвно. Някой е бил преди мен до водното корито, и аз, пристигнал втори, чакам. Повдигна главата си, след като се напи, точно както говедата правят, и ме погледна подозрително, точно както пиещите говеда правят, и потръпна със своя раздвоен език измежду устните си, унесе се за момент, и се наведе, и пи още малко, бидейки кафява като земята, златна като земята, като изгарящите земни недра, през един ден на сицилианския юли, до димящия Етна. Гласът на разума проговори в мен: тя трябва да бъде убита, защото в Сицилия черните, черните змии са невинни, но златните – отровни. Гласът в мен продължи: ако беше истински мъж,


51 щеше да вземеш пръчка и да я прекършиш, да я довършиш. Но трябва ли да призная колко я харесах, колко щастлив бях, че дойде като гост в тишината да пие от водното ми корито и да си отиде мирно, кротко, неблагодарно, обратно към горещите земни недра? Малодушие ли беше, че не се осмелих да я убия? Своенравие ли беше, че копнеех да говоря с нея? Скромност ли беше, че се почувствах така поласкан? Почувствах се така поласкан. И все още тези гласове: Ако не се страхуваше, можеше да я убиеш! Но наистина бях уплашен, бях най-уплашен, но дори така се чувствах по-поласкан, за това, че е потърсила моето гостоприемство, излязла през тъмната врата на тайната земя. Тя пи достатъчно, и повдигна главата си, замечтано, като някой, който е утолил жаждата си, и трепна с езика си като раздвоена нощ във въздуха, така мрачен, изглеждайки сякаш е облизала устните си, и погледна като бог, невиждаща, във въздуха, и бавно обърна главата си, и бавно, много бавно, като че ли дълбоко унесена, изтегли своето протежение, извиващо се наоколо, и се изкатери наново по счупения параван на моето стена-лице. И когато постави главата си в тази ужасна дупка, и когато най-сетне спря, разпускайки раменете си по змийски, и навлезе понататък, някакъв ужас, някакъв протест срещу оттеглянето й към тази противна черна дупка, обмисленото й отиване към тъмнината, и бавното теглене на нея самата, ме завладя. Нейният гръб беше обърнат. Аз се огледах, оставих стомната, повдигнах един тежък дънер и го захвърлих към водното корито с тропот. Помислих, че не съм я ударил, но изведнъж, тази част от нея, която беше останала отвъд, се разтресе с непристойна омраза.


52 Превита като светкавица, беше влязла в черната дупка, в земните устни на пукнатината в стената, в която, през все още горещото пладне, аз се взирах с очарование. И незабавно съжалих. Помислих си: „Каква нищожна, каква груба, каква долна постъпка!“ Презрях себе си и гласа на моя прокълнат човешки разум. И се сетих за албатроса, и пожелах да се върне, тя, змията ми. Защото тя ми изглеждаше отново като цар, като цар в изгнание, детрониран в подземния свят, сега заслужил да бъде коронясан отново. И така, аз изпуснах шанса си с един от господарите на живота. И имам нещо да изплащам: незначителността си. Таормина, 1923 Преведе от английски Елена Стоянова


53

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

МОРИС ФАДЕЛ ВАРВАРИНЪТ, РОБЪТ, ПАЛАЧЪТ1

Доц. д-р Морис Фадел е преподавател по литературна теория в програмите на департамент „Нова българистика” на Нов български университет. Автор е на книгите „Пол де Ман: опити с невъзможното” (2002) и „Животното като литературна провокация: „анималистиката” на Емилиян Станев” (2010), както и на статии в научни сборници и на рецензии за книги в периодичния литературен печат. Сега какво ще стане с нас без варвари? К. Кавафис, „В очакване на варварите”2 В „Един сезон в ада” Рембо описва произхода си като идващ от „по-нисшата раса”, като варварски. Покрай външните белези и многото отвратителни качества, които му оставят варварите (избледнели очи, ограничен ум, непохватност в борбата, гняв, сладострастие, леност) Рембо изброява и две, свързани с божественото: идолопоклонство и любов към светотатството. Идолопоклонството е лишаване на божественото от трансцендентната му автономност. Общувайки с божественото като с идол, искаме да го изгоним от неговото собствено обиталище и да го пренесем тук, за да стане част от нашата действителност; да го поместим сред себе си. Любовта към светотатството не е далече от идолопоклонството. Светотатството е агресивно навлизане в територията на божественото. Опитвайки се да отнеме божественото от собственото му отвъдно място, идолопоклонникът извършва светотатство. И идолопоклонството, и светотатството са варварски черти; не просто черти – същност на варварството. Първоначално варвари са наричани онези, които нямат отношение към езика на елините. Варваринът е човек, не изградил културен ареал, той живее покрай някаква метрополия или в нея и се занимава с това да я плячкосва; не се съобразява с нормите, извършва жестокости и издевателства, както светотатстващият и идолопоклонникът няма респект към божественото и се стреми да го изземе от обителта му. Казваме, че варваринът е „нецивилизован”. Да си нецивилизован, значи да си прекомерен, да не разбираш и да не зачиташ, да


54 нямаш усет за граници, за моето и твоето, за порядък и неприкосновеност, за дар, т.е. да си същото като изпадналия в идолопоклонство светотатство, който не познава и осквернява на различието на божественото. Годините след Първата световна война са време, когато и политически, и интелектуално варваринът излиза на сцената. Революциите, след които Европа престава да бъде образец на аристократизъм, добри обноски и изискан език, вече окончателно не е свят на дами и кавалери и балове, намират своето оценностяване във възвеличаването на разрушението. Интелектуалецът с аполоновски вид и любимец на поетесите Блок спира да изпълва поезията си с неясни образи от рицарската епоха и пиянски видения и, чувайки „музиката на революцията”, започва в „Скити” и „Дванадесет” да се прехласва от дивия, простака и убиеца, с което си заслужва правото да бъде първият съветски поет. „Свещена пролет” на Стравински отменя благородния класически танц, отвеждащ погледите на аристокрацията към краката на балерините, на които се възхищава дворянинът Пушкин в „Евгений Онегин”. Случайно или не, въпросният балет изобразява варварски обичай. У Гео Милев въздигането на варварството е важна част от едно по-общо и радикално виждане за обнова на формите на живот. Може да се забележи как в критическото наследство на поета се засилва разбирането, че традиционните ценности и инструменти, на които се е облягало изграждането на културата (цялост, рационалност, езикови употреби) са изчерпани и се налага да бъдат разрушени. На мястото им трябва да се настани изтласкваното от тях; онова, срещу което те са се отбранявали. Но работата не е просто в утвърдените средства. Тяхната критика е само видимата част на една по-значима цел: културата (или културите, както казват днес) изобщо. Проблемът не е в това, че културата трябва да се промени, а че самата тя е необходимо да се премахне. Нужно е също да се отстрани и цивилизацията. Дошло е времето на излаз от всичко това, на варварството. Статията „Поезията на младите”, която съвсем буквално призовава към „оварваряване” на поезията, се основава на виждането, че съвременните поетически произведения са задръстени от типичното за културните форми следване на образеца. На критика са изложени епигонството на младите, стремежът им към формално съвършенство и прибягването до т. нар. „поетизми”. На мястото на всичко това трябва да бъде утвърден ритъмът, който да изведе текста от културата: „Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието – идеята – получава израз в ритмически форми. Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм, който живее, съществува като нов, самостоятелен факт, самостойна вещ”3. „Спонтанен организъм” – „самостоятелен факт” – „самостойна вещ” – три понятия, насочени към една мишена: събуждане на природата в произведението. Природната спонтанност, която обявява първото понятие, значи самостоятелност и самостойност. Спонтанният е самостоятелен и самостоен, защото е природен, няма история, в настоящето е, не е зависим от „преди“ и „след“. „Спонтанен организъм” – тяло без съзнателен контрол, т.е. без неприродното, без направляваване от силите на думите и идеите. „Самостоятелен факт” – факт, който не е факт за някого, каквито са


55 фактите в човешката среда, а е така, изобщо, независимо, като метеоритните потоци и земетресенията. „Самостойна вещ” – вещ, нямаща функция и цел в контраст на онези, които ползуваме, а е сама по себе си и за себе си, подобно на камъните и моретата. Изборът на ритъма добре онагледява интенцията на Г. Милев. Ритъмът е неподвластен на съзнанието и в този смисъл наистина е спонтанен. Съзнанието няма ритъм, а време, като за времето за разлика от ритъма не задължително повторението. Тялото, „спонтанният организъм”, обаче е способно на него. Ритъмът е присъщ на природата, на смяната на сезоните, на редуването на дните с нощи. Варваринът го втъкава в начина си на живот. В музиката и обичаите на народите, в които разпознаваме варварското, ни привлича повторителната рязка смяна на движенията. Г. Милев правилно дели произведението от организма: „Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм…” – „при” произведението, независимо от него. „Спонтанният организъм”, причинен от ритъма, се появява с „действителното художествено произведение”, но самото произведение не е организъм, защото все пак то е нещо направено, произведено, култура. Логично е защо Г. Милев казва, че „организмът” „живее” в произведението – за живот обикновено се говори по отношение на спонтанното, природното. За организма също се твърди, че „възниква”, така изведнъж, подобно на растението или емоцията. Чрез представата за внезапното възникване се елиминират неприродните въздействия, например това на автора, читателя или социалния контекст, върху „действителното художествено произведение”. В „спонтанния организъм” е вложено много. Той се заражда при „действителното художествено произведение”, т.е. прави го действително и художествено. Намекът е ясен: произведението добива абсолютна стойност, само, когато си отиде от културата. Апологията на новия вид изкуство – „Фрагментът” – е апология на варварството. Целостта е привилегия на културата, която се определя като неварварска. Тази култура се самопреживява като единна, затворен и хармоничен универсум. Затова тя по необходимост вижда варварите като лишени от цялост, фрагментарни – лишени в двата – съдържателния и формалния – смисъла на понятието „цялост”: като завършеност на една организирана структура и като автономност на една същност. Целостта изисква аполоновото начало: тя е промислена, подчинена на рационалност, на логика. Доколкото е завършена, свят, тя има обективен статус. Нейният жанр е епосът. Целостта също предполага отграничаване на елементите, които я изграждат; в нейния контекст те влизат в отношения помежду си, но не се смесват. Затова не е изненада, че, настоявайки на варварското, фрагментарно изкуство, Г. Милев се възхищава на лирическия субективизъм, на изключващи рационалното качества като интуицията и на преодоляващия самостойността на частите в цялото синтез. Афинитетът към синтеза подчертава и е една фактологична, ако мога така да се изразя, близост с варварството. Известно е, че във варварските обичаи изкуствата не са разделени и не се съчетават, те се преплитат, преминават едно в друго, но без да е ясно къде свършва едното и къде започва другото. Утвърждаването на варварството у Г. Милев представя исторически пара-


56 докс. То е защита на новото изкуство, което трябва не да освежи, а да отрече традицията, не да доизгради, а да преодолее културата. Същевременно обаче то е реставриране на неисторическото, природно, първобитно битие на човека. Най-новото е най-старото, прогресът е регрес, тръгването напред е вървене назад: „Изкуството днес – след едно хилядолетно развитие – възвръща своите пътища към първичния човек... Въпреки огромните завоевания на цивилизацията (или може би – тъкмо като последица на днешната цивилизация) днешното, съвременното изкуство дири и намира извора на своите сили в духовната първосъщина на човека; човека, отлъчен от своите веществени преображения, преоценки и придобивки, освободен от всичко онова, което наричаме днес веществена култура, цивилизация”4. Статията, от която са взети думите – „Родно изкуство”, подобно на „Фрагментът”, въздига нерационалното – интуицията, алогичното: „…Художественото творчество е винаги интуитивно, винаги движение на подсъзнанието; следователно: алогично”5. Тук нерационалното се есециализира. Ако във „Фрагментът” то е белег на новото изкуство, в тази статия то е фундаментална черта на артистичната дейност изобщо. Така историческият парадокс получава своето обяснение. Новото изкуство е завръщане към първоначалата на изкуството, към вечните му основи, от което имплицитно се задава и другата, по-генерална предпоставка, което движи мисленето на Г. Милев. Доколкото съвременното варварско изкуство е приближаване към „духовна първосъщина на човека”, то тая първосъщина е варварска; духовност за Г. Милев не значи просветеност и свяст, а тъмни, неовладени енергии и алогични прескачания. Оттук става ясно и защо варварството е възвеличено – то е естественото ни състояние, човекът е изначално варварин, а историята, културата, цивилизацията са нищо повече от маски, които новото време на оварваряването отмахва, за да разкрие истинското ни лице. Приведеният по-горе цитат създава впечатлението, че обект на критика в „Родно изкуство” е веществената култура на съвременната цивилизация. Не, прицелът на статията е в културата и цивилизацията изобщо, в съзнанието и човешкото. И различаващото се от нагоните съзнание, и културата като правила и навици на общностен живот и артефакти, и цивилизацията като реализирана чрез културата хармония в човешкия свят отдалечават от природното, те са отличаващото ни, присъщото ни. Г. Милев въвежда израза „национално подсъзнание”, което изравнява с инстинктите, които идентифицираме като животинското у себе си: „Националното чувство е подсъзнателно. Бих го сравнил с половото чувство: те са елементарни психологически сили – мистични стихии, – които създават и движат живота, създават неговото напрежение и отбелязват неговата боя”6. Говорейки за подсъзнателното „национално чувство”, Г. Милев казва какво според него е истинската родина. Тя не е географско или политическо понятие, не е и логос, както е у късния Яворов, а е тъкмо обратното – безсловесна и безпонятийна област, която без да знаем как, без да можем да я управляваме диктува поведението ни. “…Изведено от подсъзнание в съзнание, националното чувство става национализъм, патриотизъм – а с него художникът няма работа. Тъй както: изведено от подсъзнание в съзнание половото чувство става порнография…”7. В това


57 твърдение – едно от най-важните в статията – добре се вижда отношението на Г. Милев към съзнанието. То е филтър, изкривяващ подсъзнанието. Т.е., за да бъде изкуството изкуство и половото чувство автентично, необходимо е подсъзнанието да не преминава в съзнанието; то трябва да се затвори в себе си, човекът да се откаже да бъде човек. Откроява се и антикултурният и антицивилизационния момент, защото никакво уреждане на съвместно съществуване не е мислимо при господството на намиращите се извън контрола ни подсъзнателни стихии; не е представимо никакво съблюдаване на предели между мен и другия, тъй като тези стихии ме осъждат да не зная себе си, да нямам ориентири какви за границите си, къде свършвам аз и започва другият. Ако свържем тази атака срещу човешкото с оценностяването на варварството, върху което тя се опира, ще се окаже, че повикът към варварството е повик към напускане на човешкото. Обезчовечаването е приютяване в родното, то е истинската родина на човека, доколкото варварското, подсъзнателното, инстинкта е за Г. Милев действителното присъствие на националното. Сега вече може би по-добре се разбира какво е вложено в израза „духовна първосъщина на човека”. Ако тази първосъщина, както се оказа, е варварска, а варварството е нечовешко, то такава е и първосъщината ни. Завръщането към нея, към родината ни, за което призовава Г. Милев, е изоставяне на човешкото. Противопоставянето на късната Яворова родина-логос има своето развитие в статията „Музиката и другите изкуства”. „Първата жизнена проява на ужас в пробудения сред лоното на първобитната природа човек: първият неволно изтръгнат през процепите на душата вик на ужас – е първото му художествено дело, първото музикално произведение” – четем в началото8. Тук заедно с типичната възхита от „лоното на първобитната природа” е налице и критика на рационалната реч. „Първото музикално произведение” е изпълнения с емоция звук – „викът на ужас”. Произходът на музиката е видян не в подчиняващата се на логическа организация мелодия, а безформеният вик. Звукът, обозначаващото, но е и смисловото, е нещо, на което текстът набляга. Езикът е наречен „понятие чрез звук”; семантичната страна обяснимо е подтисната. Смисълът е изгонен и от възгледа, който се предлага, за съвременната поезия. Присъщо на нея е не описанието, познанието и разбирането, а образа и внушението. Впрочем, такова неглижиране на рационалната езиковост срещаме и в издигането на ритъма като същност на поетическото в „Поезията на младите”. Доколкото е обвързана с въпросното неглижиране музиката е обявена за „първичното начало на всички изкуства”. За да се настани варварството, трябва да излезем от смислената реч, произтичаща от съзнанието, което пък е прието да се смята, че ни прави хора и е отвъд инстинктивно-природното. Би следвало, разбира се, и да се затръшне вратата на цивилизацията и културата, в резултат на които също се смята, че ставаме хора, защото как са възможни засвидетелстването на уважение и благодарност, утвърждаването и промяната на социален ред посредством крясъци от чувствени възбуди? Като че най-подходящата поетическа илюстрация на деструктивното отношение на Г. Милев спрямо културата и човешкото е поемата „Септември”. Още повече, че тя, както и статията „Поезията на младите”, която пледира за „овар-


58 варяване” на поетическото творчество, принадлежат към късните документи в наследството на автора, вписани са в концепцията на списание „Пламък”. „Септември” демонстративно изразява антиепическия настрой на Г. Милев, прокламиран във „Фрагментът”. Омировият епос, епическото изобщо с неговия стремеж към цялостност на представяния свят, с опиването му от обективния разказ, с прехласването му по изключителната личност – героя е съвсем явно проблематизиран. „Септември” е написан от „Анти-Хомер”, ако използваме един от изразите във „Фрагментът”. Цитираният в края на поемата знаменит първи стих от „Илиада” въвежда открито травестиране на Омировото наследство, гавра с неговите аристократични и героични ценности. „Септември“ иска да утвърди една епоха без благородници и благородство, без доблест и чест – варварска епоха. Поемата залага на фрагментарното и на лирическото, но не в смисъла на нежни споделяния, а на субективизиране на изказа. Използвайки фигурата на антифразата, като преобръща негативното в позитивно, като прави от отвратителния образ на разбунтуваните извисен символ на съпротивата и страданието, Г. Милев постоянно ни настройва на тяхна страна. На въстаналите е предоставена и единствената поетична метафора – слънчогледите – в този иначе системно странящ от „поетизмите” текст. В края самият пишещ се идентифицира с размирниците, заговаря от името на някакво „ние”, което се ангажира да обърне бунта от локално-исторически в метафизически. В структурното отношение текстът е фрагментарен. Ала не просто понеже включва несвързани откъслеци, а защото непоследователността гротесктно е смесена с претенцията за цялост. Алегоричната картината на потушаването на бунта, на ревящите топове и падащите в прах слънчогледи е преди самото въставане. На едно място става дума за някакво разделяне на представяното на глави, но след обявяването на „глава първа“ то изчезва, няма нито втора, нито трета глава. През повечето време пишещият е скрит, а в последните стихове започва да води текста от първолична форма. В същото време се търси единството. „Изображението“ се движи от трагедия към триумфиране, от септември към май. Нещо такова става и с разказа. Не че липсват наративни и сюжетни моменти, но те изненадващо прескачат във фигуративни построения и лозунгово говорене. Географски и исторически реалии се кръстосват с фолклорни, алюзиите за септемврийските събития от 1923-та и списъкът с населените места съжителстват със змейове и змеици. Като всяко уважаващо себе си модерно произведение „Септември” събира действителност и фикция. Коренът на тези смесвания е във варварството – сфера без норми и разграничения и, съответно, без нищо стабилно; където всичко преминава във всичко, всичко е всичко: високото бива принизявано, ниското – възвисявано, масовата култура се изпълва с елитарност, елитарната – прекрачва в масовата, поезията става проза, прозата – поетична, жанровете преливат един в друг, литературата е литературна теория и философия, критиката и философията – литература, порното е форма на изкуство, изкуството се порнографизира, жената е мъж и обратно, човекът на закона е престъпник, криминалният – законодателства, простакът претендира, че е интелектуалец, интелектуалецът следва простака, образованието започва


59 да е в услуга на мързеливия, ученолюбивият – престава да се развива, науката е търговска дейност, търговията – наука. Поемата избягва и другия смисъл на понятието „цялост“ – „същност“. Светът, към който ни приближава Г. Милев, е лишен от същност, от разумни основания. Става въпрос за реалност, където няма каквато и да било смисленост, няма следване на правилното и погрешното, няма морал; реалност на насилие, на отмъщение, господство и бунт. „Септември” е произведение срещу героичното. „Но днес ний / не вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои” – се казва в края на поемата9. Героичното в лицето на емблематичния за това качество Ахил е показан като подвластен на безогледното желание за слава, като проява на военщината. В „Септември” няма нито герои, нито индивидуалности. Залага се на масата, анонимността. Масата на въстаналите контрастно съчетава агресията и пасивността. Бунтуващите се са агресивни са в опълчването си срещу държавата и пасивни в липсата на рационален израз на своята съпротива, на платформа и стратегия; те са просто надигнала се, лашкана от случая тълпа, от неясната „вяра в народний възход” и ”воля за светъл живот”, която не знае къде отива и как да постигне целите си. Пасивни са и в безпомощното си излагане на куршумите и смъртта. Страдателността им е подчертана във фигурата на слънчогледа, която ги изразява. Подбрана е не активистка животинска, а растителна метафора; не осланящо се на собствените си сили същество, а зависещо от външните условия, от слънцето и водата. Поп Андрей не нарушава, както се струва на пръв поглед, принципа на масовостта. Той нито се издига над тълпата, нито ù дава някакъв по-различен облик; като нея е безцелен и безпътен. Андрей не само не е епически герой, но и не е герой изобщо. В него няма нищо от благородството на персонажите, възпявани от епоса. Той дори не е и „епически смел”, т.е., героичен, защото смелостта на епическите образи включва осъзнато възправяне срещу по-силния от теб противник. Неслучайно израза „епически смелия” е подкопан от сравнението „сам като луд”, а по-надолу персонажът е наречен „бесен”. Андрей не е „епически смел” и защото за разлика от епическия герой, който се бие до последно, той се предава. Андрей е налуден, хаотичен, поведението му наподобява скечово подскачане. В действията му има няма мисъл, те са машинални, противоречиви, едното, което прави, отрича другото. Той стреля в храма и не поглежда небето преди смъртта си, но произнася „Амин!” и е обесен с кръст на шията, предава се, но сам нахлузва въжето на шията си. Освен епически герой, Андрей не е и индивидуалност, тъй като му липсват необходимите за това биография, мотиви на постъпките, психология. Андрей е просто част от анонимния поток на размирниците. Обяснимо е защо варварското в поемата е поето от робите. „Септември” кореспондира със ситуация, където варварите не са покрай метрополията, а в самата нея, не са извън цивилизацията, държавата, втъкани са в тях. Те са робите, хората, които нямат възможност да са направляват съществуването си, подопечни са на икономически и административен диктат; които образуват една парадоксална вътрешна периферия в културата, където нейните ценности и достижения не достигат, защото изхождат от други, предназначени са не за


60 тях. Робското е намекнато и в образа на слънчогледите – растения, които се отглеждат, култивират. Още в началото на произведението, в дългите списъчни изброявания се натъртва на безкултурния и безчовечния облик на бунтуващите се. Те са „диви”, „прости”, „груби простаци”, „неграмотни”, „хулигани”. Не са разумни, а „без мозък”, „гневни” и „бесни”. Примитивни са: нарамили са пръти, брадви и вили, ползват въжета и лостове. Оттук и животинската лексика, с която се описват – „отприщено стадо / от слепи животни” (дори и най-малката искра на разумност в традиционния образ на съзнанието като око и виждане им е отнета), „безброй / яростни бикове”, „глигани”. В това, че Андрей се предава, че и най-смелите от въстаналите се изпълват с ужас от шрапнелите, че в тълпата преминава решението „Всеки / да си спасява / живота!” отново може да се види варварското и робското. За аристократа животът не е ценност сам по себе си. Той е готов да се откаже от него заради друго: заради родното място като Хектор, заради честта като Пушкин. Свободният човек се отнася свободно към живота: той би могъл да го жертва, ако реши, че си заслужава, но и да го опазва. За принуденият да оцелява варварин и роб обаче самият животът е важен, той трябва да бъде съхраняван при всякакво положение. Втренчването на днешната политика и икономика в самоценността на живота (биопродуктите, здравословното хранене, постоянното следене на демографските процеси) показва колко високо са се издигнали, колко са се разпространили ценностите на Гео-Милевите варвари и роби. Въпросът „Прекрасно: / но – що е отечество?” обикновено е коментиран като полемична реплика към административната държава, легитимираща се чрез националното. Той обаче открива и друг мотив. Робите са отприщеното „националното подсъзнание”, което „Родно изкуство” противопоставя на осъзнатия, идеологически национализъм. Те са изява на другото, истинското отечество, което живее в неуправляемия, безсловесен инстинкт, който разумът според Г. Милев не може да освети. Затова техни метафорични обиталища в са тъмното, нощта, дълбочината. Зад въпроса „Прекрасно: / но – що е отечество?” може да се види и още нещо. В миналото варварите са били без постоянна държава, местили са се от една територия на друга. Модерният варварин-роб, за когото говори Гео Милев, за разлика от господаря – древен или нов – който е винаги някъде, при своите роби, при имота си, част от който са и робите, също е без място, то е иззето от онези, които го подтискат. Варваринът-роб е номад, емигрант, гастърбайтер. Ето защо въстаналите в поемата са описани като движещо се множество. Тяхната безотечественост неизбежно ще породи в края на произведението претенция към „земния шар”. Тъй като няма своя родина варваринът-роб иска целия свят. В съзвучие с варварството в поемата нарочито се извършва идолопоклонство и светотатство. Идолопоклонството е дадено още в поглеждането на слънчогледите към архаичното, нетрансцендентено слънце. Андрей светотатствено стреля в Божия храм; като него финалното „ние” се заема да хвърля бомба в сърцето на Бога и идолопоклонски се кани да „снеме” Рая тук, в сегашното, всред грешния хорски поток, опивайки се от възгласа „Долу Бог!”. Фрагментарността на произведението не е единственият негов протест сре-


61 щу разумната, човешка реч. А и демонстрираната алогичност, от която се възхищава теоретикът Г. Милев. Въстаналите са неграмотни, а пишат, па макар и с кръвта си. Андрей стреля с „легендарния топ”, но защо оръжието е легендарно не е очевидно; е, да, може да се каже, че има намек за възрожденска митология, но не се разкрива дали иде реч за оня националноосвободителен топ. Неизяснен остава и другият възможен възрожденски момент – Балкана. През повечето време той е индиферентен фон на събитията, само веднъж, при смъртта на Андрей „тъмнее мрачен”, но какво означава това – съчувствие към персонажа или не – не се разбира. Така и не се откроява отношението на възрожденското към случващото се в поемата, не научаваме дали текстът иска да ни убеди, че въстаналите продължават делото на националните революционери. Налице е и преодоляващата логическите връзки синтезна сила на асоциацията, за която също се застъпва мислителят Г. Милев. Изненадващо възникващото в края „ние” трябва да синтезира „образа” на избитите преди това въстаници. Но в съзвучие с Гео-Милевата съпротива срещу логиката този синтез е смущаващ: разбунтуваните (с изключение на Андрей) се молят на Бога, те малко говорят и не се ползуват от технически приспособления, а „ние” хули Бога, произнася гладка и звънка идеологична реч за хубавото бъдеще и борави с въжета и лостове. Звукоподражателното „Ку / Клъкс / Клян” е вече съвсем видимо възправяне срещу смислената езиковост. Както и повторителните до тъпоумие изброявания, с които е изпълнен от край до край текста. Музиката на поемата, нейният ритъм не са подчинени на успокояващата цялост на фразата и мелодиката. Онова, което, както би се изразил избягващия логиката Г. Милев, се стреми да „внуши” текста е именно „вика” – необуздан, френетичен. Разпокъсаните, разположени на отделни стихови редове изказвания, учленените в празното пространство на страницата самотни думи, многократните лозунги „Долу Бог!” създават впечатлението за скандиращ рев, подобен на рева на завилите на едно място в текста като „зинали слонове” топове. В „Септември” става дума за два вида гняв – този на епическия герой, на Ахил и този на нощта – „вековната злоба на роба”. Гневът на героя изхожда от свободния човек и аристократа, от разполагащия със себе си. Злобният гняв е робско и варварско чувство, поражда се у зависимият, у изтикания от живота. Гневът е явен, видим, дневен, злобата – потайна, нощна, лицемерно-прикрита. Двата вида гняв изглеждат противопоставени. Гневът на Ахил е твърдо отречен като проява на грубата господарска сила. Поемата и Г. Милев като че застават зад гнева на робите и варварите – злобата, която хвърля разбунтуваните срещу картечниците, кара Андрей да стреля в храма, води екстремисткото „ние” в края към идолопоклонското и светотатствено желание трансцендентното да се пренесе в тукашното. Те искат, както си казва в един от началните стихове, да утвърдят величавостта на този гняв. Дали обаче всичко е толкова просто? Дали „Септември” е само поетически израз на прехласването по варварството, което срещаме в теоретизирането на Г. Милев? „…И писа със своите кърви: / СВОБОДЕН!” – се казва за въстаналия народ. Доколко е оправдано това? Може ли робът, въпреки че е пролял кръвта си за своето освобождение, да бъде „свободен”? Според Хегеловия възглед такова


62 нещо е възможно. Хегеловият роб достига повече от господаря до самостоятелно съзнание, т.е., до свобода, защото, макар и несамостоятелен, имащ вещно битие, в страха от господаря той опознава себе си, действителното си положение, а в труда – постига независимост и власт над предмета, обработвайки и преобразувайки го. Господарят не е свободен, тъй като съзнанието му е опосредствано от друго съзнание – робското; той е господар, единствено доколкото притежава роби. Анализът на Хегел, в който могат да се дочуят фанфарните очаквания за бъдеща световна пролетарска революция, обаче не отчита откритието на текста на Г. Милев – че освен очистващ страх и желание за отрицание на предмета в труда, за обособяване от него и самостойност, в робското съзнание е налице и злоба към господаря, която го прави несвободен: омразата прилепва мразещия към мразения. Злобата на роба е попадане в противоречив кръг, при който другият хем не може да бъде търпян, хем няма сила за отделяне от наличието му. Намирайки се под опеката на злобата, робът никога не може да бъде самостоятелен. В хоризонта му непрекъснато е господаря, когото мрази. Чувството за ощетеност, което поражда озлоблението му, го кара да търси компенсация и възмездие, да мисли, че на него му се дължи, но той не дължи. Вследствие на това самовлюбено самосъжаление, при което той трябва да получава, но не и да дава, у роба отсъства афинитет към без-възмездното, към дара за разлика от господаря, който няма причина да развива ущърбно съзнание. Благородството и великодушието са аристократични ценности. Не поради това ли първият стих казва, че „вековната злоба на роба“ е „родена от мъртва утроба“? Как подобно негативно начало се съчетава с оптимистичния финал на поемата; как мъртвороденото може да построи щастлив живот? Толкова сигурно ли е, че пишещият е на страната на разбунтуваните? Още повече че би могло да се забележи подозрителна прилика между гнева на господарите и този на робите. Гневът на господарите отприщва порочен кръг от отмъщения: „Агамемнон уби Ифигения / – и загина: / Клитемнестра уби Агамемнона / – и загина: / Орест със Електра уби Клитемнестра / – и загина...“. Злобата на робите поражда разширяващ се низ от идолопоклонски светотатства: Андрей изпраща граната в храма, революционното „ние“ се заканва да пренесе Рая на земята. „…Нагоре! Нагоре!“ – скандира краят на поемата и прогресистки предрича настъпващия „безконечен възход“ на човечеството. Какъв е тоя възход? Злобата се ражда отдолу, от утробата на нощта, заедно с нея въстаналите идват от дълбочината, мрака и неяснотата („Дълбоко сред мрак и мъгла. / Из тъмни долини…“), но са обърнати към високото, ръцете им са „издигнали с устрем нагоре“ знамена, слънчогледите търсят слънцето, действието на поемата е на фона на Балкана, който също като въстаналите се обръща срещу „небето / и вечното слънце“, Андрей умира „с поглед в балканите впит“, накрая устремът нагоре се буквализра в скок срещу Бога. „…Нагоре! Нагоре!“ описва постоянната претенция на разгневения варварин към трансцендентното, неговото нежелание за даване на признание, озлоблението му, което от господарите ескалиращо се пренася към Върховния Господар – Бога. Въстаналите първоначално се молят, по-късно Андрей гърми по храма, а финалното „ние” разраства при-


63 мера му, хвърляйки бомба в сърцето на Бога. Бог егоцентрично и типично по варварски и робски се възприема като идентичен с обикновения господар, а не като Другият, който ми е дал възможност свободно да общувам с Него; мисли се като обозрим и, съответно, овладяем, като понятие, а не като безконечен и непознаваем. Бъдещият „безконечен възход“ на човешкия живот тогава значи неспирно разгръщане на този гняв (неспирно – защото в злобата си робите поддържат присъствието на господаря, което я разгаря непрекъснато, не й дава възможност да утихне) – пролетарската революция в „отделно взета страна”, която не иска да се затвори в нея, тероризмът, който се стреми да обхване цялата земя. Ненавижданият господар, съответно, е все по-абстрактен и непобедим – световният евреин, международният капитал и империализъм, заговорът на богатите. „Безконечният възход”, тогава, е и все по-безпределен ексцес на идолопоклонството и светотатството, на упоритото желание за заземяване, за профаниране на трансцендентното (варварите–роби са наречени“профани”), на култа към повече и повече вождове, на все по-силните приливи на стоковата маниащина. Впрочем, светотатството е единственото насилие в поемата, извършено от въстаналите, иначе те са обект на агресия. Но това не е, както изглежда на пръв поглед, понеже текстът иска да ги покаже като жертви, а сякаш обратното – именно защото цели да ги изтъкне като насилници – светотатството е същност на посегателството, всяко насилие е преминаване на граници, които не бива да се нарушават. Друг подозрителен паралел може да възникне между робите-варвари и палачите. Те, както и въстаналите, са безименно множество. И излизат от човешкото. Случайно ли е, че и те са описани посредством животинското: картечниците на убийците „лаят”, топовете им реват „като зинали слонове”? Докато въстаналите са нечовеци в своята спонтанност и природност, палачите са такива в машинизирането си, в съществуването си като функция на държавата; може би само на едно място, в думите „разлютена милиция” се намеква за някаква емоционалност у тях, но страдателната форма „разлютена” показва, че тази емоционалност не е спонтанно възникнала, а е стимулирана отвън. Това неразличаващо различие е видно в начина на представяне на персонажите. Палачите синекдотично присъстват с инструментите на поведението си (куршуми, картечници, саби, въже), защото самите те са нищо повече от такива инструменти, изпълнители, а разбунтуваните – с изявите на телесното: ръце, очи, писъци, гърла. Административно-дисциплинарното и непосредствено-природното са еднакво далече от човешкото, в равна степен са нечовешки. „…В „Септември” именно човешкостта е по особен начин накърнена” – пише Елка Димитрова10. Елемент от този „особен начин” е тъкмо съвпадащото обезчовечаване на варварите-роби и палачите им. В контраст с въстаналите убийците са рационални – знаят (“Всички те знаят), но знанието им се свежда до лозунг (“Отечеството / е в опасност!”). Ала и разбунтуваните не са съвсем спонтанни: те пишат (“…и писа със своите кърви: / СВОБОДЕН”), а и знаят (“Знаем!”); на финала също се говори за знание (Ний знаем!) и пак за писана реч (“Всичко писано от философи, поети…”). Как така неграмотните знаят и пишат? Нещо неприродно има в състоянието им: злоба-


64 та. Тя ме прави изначално не-непосредствен, тя е памет, „злобна памет”, както казва Ботев, представа, знание, което отнапред, от предишен момент определя поведението и го прави неестествено произтичащо от случващото се. Писмото, както и злобата, е памет. Но злобата не е теоретично-смирено, съзерцателно знание, а действено; знание на оня, които отказват трепета пред високото и прекрасното, които не искат да даруват. След заявлението „Ние знаем!” идва акцията (“Ето виж: / с един скок / ний скачаме право в небето”). Френетичното „ние”, подобно на палачите, се обляга на перформативния лозунг (едните казват: „Долу Бог!”, другите са наясно: „Отечеството / е в опасност!”) и чертае идеологическа програма за промяна на историята. Действеното знание е заинтересовано от средството, то е инструментално, технологично. Ето защо не е учудващо, че накрая „изображението” на бунта се променя: от телесно става технически ориентирано: „ние” използва въжета и лостове. Това обаче отново приравнява въстаналите до характеризираните най-вече чрез оръжията им палачи. На едно място поемата определя варварите-роби като „уродливи”. Не са ли точно това те – нито спонтанно-природни, нито цивилизовано-човешки? Дали посредством приликата между разбунтуваните и убийците авторът не е искал да ни предупреди за общото между понятието „народ”, което обикновено се употребява с положително отношение, и „палач”. Палачите не са от аристокрацията, те са обикновени хора, взети на служба. Николай Ежов, организаторът на политическия геноцид в СССР през 1937-38, „сталинският питомец”, както го наричали, фанатично-простодушният изпълнител на кървавите замисли на чудовището, който по правило е извършвал повече от онова, което неговият началник му заповядвал, избивал по-голямо от предвиденото количество „врагове”, бил типичен човек от народа. Завършил е първи клас, имал хубав глас, изпълнявал добре фолклорни песни, обично се грижел за доведената си дъщеря, а при ареста си безхитростно произнесъл: „Изчистих 14 000 чекисти. Но вината ми е в това, че малко ги чистих”11 и „В течение на двадесет и пет годишния си партиен живот честно се борех с враговете и ги унищожавах”12. Дали в определението „страхотни”, което Г. Милев, прикрепя към „народ” не се чува „страшни”? В какво е „неудържими” и „велики” този народ – в сюблимния си подвиг или в безграничната си жестокост? Както в „Септември” има два вида гняв, така има и две пророчества. Едното е на Касандра и „вещае възмездие”, другото – на поетите и философите и предсказва „безконечния възход” на хората. Възмездието събира господарите и робите. Списък със смърти на митологични герой трябва да ни убеди, че светът на господарите е поредица от отмъщения. Самата поема обаче също изобразява разплата – на робите към господарите. И за пророчеството на Касандра, и за това на философите и поетите се твърди, че се сбъдват. Не е лесно да се разбере на чия страна е пишещият – дали скептично утвърждава кръга на възмездието или вярва, че обезчовечените, антикултурни тълпи могат да го разкъсат и да построят щастливия нов свят. Дали авторът е застанал зад настъпващите след написването на поемата национални крушения, както четем у Димитър Ефендулов, или предвидливо ни е предупредил за тях? Достигнало ли е до Г. Милев нещо от кризата, която изживявал споменатият първи съвет-


65 ски поет – Блок – след въодушевлението от революцията и облъхната от него поема „Дванадесет”, след като видял военния комунизъм, глада и гражданската война; криза, която разправят, че го отказала от живота и причинила смъртта му? Защо, въпреки упованието си в необразованото множество, все пак в края на поемата Гео се позовава на философите и поетите? Не е ли видял той, привършвайки произведението, че е казал онова, което не е трябвало и не е искал да каже? Или може би от самото начало се е стремял да предаде нещо друго: че робът , както и господаря, не може да бъде свободен, че понятието с „народ” крие обезпокоителни смисли? Не е ли възможно дългите изброявания от обидни квалификации на въстаналите в началото на поемата да се прочетат буквално, както се четат буквално стиховете за невярата в героите в края? „Септември” само произведение на „Анти-Хомер” и антигероичното ли е или е и срещу варварското и робското? И трябва ли авторовото отношение да се разглежда като нещо цялостно, не е ли и то фрагментарно като самата поема; загадъчно в едновременното си възхищение и хулене на варварите-роби и на епохата им? Във всеки случай едно е ясно: че в „Септември”, написана в навечерието на 1925, може да се види срещата, настъпила през тази година, между варварското светотатство и анонимния палач, чиято плячка става самият поет, между атентата в катедралата и държавния терор, между насилието на недоволните и това на статуквото, както и да се разпознае по-късното обръщане на разгневеният роб в палач.

1

Текстът е представен на Националната научна конференция „1925”, състояла се на 27 май в Нов български университет и организирана от департамент „Нова българистика” към НБУ. 2 Превод: Стефан Гечев, http://www.litclub.com/library/prev/kavafis/varvarite.html 3 Милев, Г., „Поезията на младите”, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=15229&Level=2 4 Милев, Г., „Родно изкуство”, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=15116&Level=2 5 Пак там. 6 Пак там. 7 Пак там. 8 Милев, Г., „Музиката и другите изкуства”, http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=15122& Level=2 9 Всички цитати от „Септември” са от: Милев, Г., Съчинения в три тома, т. 1 „Поеми, стихотворения, преводи”. Изд. „Български писател”, С., 1975, с. 51 – 71. 10 Димитрова, Ел., „Изгубената история: аспекти на митологичното и историчното в българската поезия от 20-те години на ХХ в. (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Атанас Далчев)”. Издателски център „Боян Пенев”, С., 2001, с. 149. 11 „Я почистил 14 000 чекистов. Но моя вина заключается в том, что я мало их чистил”, последното изказване на Н. Ежов на съдебния процес, 3 февруари 1940, преводът е мой, http://perpetrator2004.narod.ru/documents/ Yezhov/Yezhov1.doc 12 „Я в течение двадцати пяти лет своей партийной жизни честно боролся с врагами и уничтожал врагов”, пак там, преводът е мой.


66

SOPHIA

АЛЕКСАНДЪР ДМИТРИЕВ МАТЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ФИЛОСОФИЯ НА ТЕОРИЯТА ЗА ЕВОЛЮЦИЯТА: АТЕИСТИЧЕСКА ИДЕОЛОГИЯ ИЛИ НАУЧЕН ПОДХОД

В съвременния учебник по теория на еволюцията неговите автори, известни биолози-дарвинисти, отбелязват, че „основната теза на дарвинизма за водещата роля на естествения подбор в еволюцията представлява материалистически стожер на биологията. Това обстоятелство и обяснява страстите около теорията на Ч. Дарвин”(1). Обаче какъв смисъл следва да вложим в понятието „материалистически”? Означава ли това, че теорията на Дарвин е именно стожер на атеизма в науката, или под термина „материализъм”, употребяван в научното мислене, следва да разбираме като нещо друго? Нека се опитаме да изясним това. Един от най-големите мислители на ХIХ век в Русия Николай Яковлевич Данилевски (1822–1885) в своя обширен труд, който е посветил на критиката на еволюционните механизми в Дарвиновото учение, твърдеше, че дарвинизмът „е не само и не толкова учение зоологическо и ботаническо, колкото в същото време, в много по-голяма степен, философско учение”(2). Според Данилевски, от всички учени, които са били удостоени с честта да бъдат първооткриватели на някакви природни закони, няма нито един, чието име да е станало нарицателно за цяло направление в научната мисъл, както това се случи с Дарвин, чието учение наричат „дарвинизъм”. Според него, именно в областта на философското познание такова превръщане на собственото име на автора в нарицателно „за обозначаване на цяла философска система, е съвсем нормално”(3). По такъв начин Данилевски подчертава предимно философския характер на Дарвиновото учение. При което нашият мислител показва, че по същество тази философия се явява именно връх на материалистическия мироглед. Главната опасност от дарвинизма по думите на Данилевски се състои в това, че това учение „отстранява последните следи от онова, което сега е прието да се нарича мистицизъм, отстранява се даже мистицизмът при законите на природата, мистицизмът за разумност в мирозданието. И ако отстранява разумността, то раз-


67 бира се и самия разум, като божествен, както и нашият, човешкият се отстранява, или се явява като един от частните случаи на нелепостта, безсмислеността, случайността, които остават истински и единствени господари на света и природата”(4). Затова, по мнението на Данилевски, е необходимо да се положат всички усилия за опровергаване на това учение, тъй като в противен случай то може да доведе до господство на материалистическия мироглед. Ние няма да спорим от гледна точка на това, че учението за естествения подбор на основата на случайни изменения поставя определени философски и богословски проблеми пред погледа на човека. Нито от гледна точка на това, че за „по-голямата част от еволюционната наука философска основа стана материализмът – убеждението в това, че реално съществува само безжизнената, неразумна „материя”(5). Но по тази причина изпада ли теорията за еволюцията в принципно противоречие с религиозния мироглед като „философско” учение? Така ли е мислил самият Дарвин? Да се опитаме да отговорим като начало на втория въпрос. Трябва да признаем, че въпреки съображенията му за Дарвин, които по-горе споменахме, на страниците на своята работа Данилевски е отделил място и за положителна характеристика на самия Чарлз Дарвин като учен. „Ако дарвинизмът беше учение основано на факти, твърди Данилевски, то аз не бих и помислил да споря с неговия автор, който с такова майсторство ги е наблюдавал, притежавайки такъв дългогодишен опит с толкова случаи. Не бих встъпил в спор също и с неговата огромна ерудиция”(6). Прави впечатление, че независимо от самия Данилевски много други опоненти на Дарвин давали твърде сходна характеристика на научната нагласа на неговия ум. Като пример можем да цитираме думите на автора на знаменитите „Етимологически възпоминания”, натуралиста Жан Анри Фабър (1823–1915): „...макар откритите от мен факти да ме отдалечаваха от теорията на Дарвин, аз се отнасях и се отнасям с дълбоко благоговение към благородството на неговия характер и към неговата искреност като учен”(7). Вече, имайки предвид казаното, става извънредно трудно да заподозрем автора на теорията за еволюцията в някакъв „философски замисъл” срещу „мистическия идеализъм” и религиозния мироглед. В действителност въпросите на „философския метод заемат в трудовете на Дарвин твърде скромно място”(8). Всички наблюдения на Дарвин, на които той е построил своето учение, са следствие на неговия собствен емпирически опит в областта на естественонаучните изследвания. Достатъчно е да разгърнем неговата знаменита работа „Произход на видовете” (1859), за да се убедим в това. Но въпросът, който ни интересува, произлиза от следното – свързвал ли е сам ученият своите открития с атеизма? Да започнем с това, че Дарвин не е получил специално биологическо образование. От 1825 г. той изучавал медицина в Единбургския университет, обаче, не издържайки да гледа кръв, Дарвин скоро изоставил своите занимания в тази наука. По съвета на своя баща, доктор по образование, забелязал интереса на сина си към християнството, бъдещият автор на теорията на еволюцията през 1827 г. постъпва в Крайст колеж в Кеймбридж, където изучава теология и философия с цел да се посвети в свещенически сан. Самият Дарвин уверява: „Мисълта да стана селски свещеник ми харесваше”(9). Скоро, през 1831г., след


68 успешно обучение в колежа, Дарвин получава степен бакалавър по теология. Но на бъдещия учен не му било съдено да стане свещеник. Впоследствие той се увлича по естественонаучните изследвания. Негов учител и приятел по това време става ботаникът Джон Генсло. След известно време Дарвин се отправил на знаменитото си околосветско пътешествие на кораба „Бигъл”, където се формират и неговите основни научни интереси. Връщайки се от това пътешествие в родината, Дарвин започва да формира своето учение за механизма на естествения подбор. Първите наброски на своята теория, в която основна роля играел естественият подбор, Дарвин изложил в книгата „Очерци” (1842 и 1844 г.). Важно е в случая да се отбележи, че в този период Дарвин „мисли и смята подбора като функция от вездесъщото и всевиждащо Същество, способно да надникне вътре в организмите и да запази техните жизнено важни изменения, на което не е способен човекът. С други думи, това била „божествена селекция” (10). Обаче впоследствие ученият отхвърлил свръхестествените причини за обяснение действието на механизма на еволюционния процес, без да се отказва в същото време от своята вяра. Като фактическо основание за тези наши твърдения могат да послужат думите на самия Дарвин, които той включил в своята знаменита работа „Произход на видовете”. Тези думи са следните: „Има величие в този възглед, според който живот, в неговите различни проявления Творецът първо вдъхнал в една или ограничено количество форми; и между другото (...) от такова просто начало възникнало и продължава да възниква безкрайният брой от най-прекрасни и най-изумителни форми” (11). Затова, насочвайки своето внимание към определена материалистическа предпоставка на дарвинизма, Данилевски справедливо отбелязва, че „самият Дарвин и не мисли да отхвърли нито Бога, нито неговата творческа дейност, като не говорим вече за сътворената от него първобитна органична клетка”(12). По такъв начин, колкото и парадоксално да звучи, самият създател на така нареченият „връх на материалистическата философия” се е придържал към теистичните възгледи (!). Обаче това твърдение е справедливо в крайна сметка поне за периода, когато Дарвин е писал знаменития си труд „Произход на видовете”. Впоследствие отношението на Дарвин към религията, за което до голяма степен повлияла смъртта на дъщеря му Ани през 1851 година, започнало да охладнява. В своето писмо, писано три години преди смъртта му, Дарвин се определял като „агностик”. В това писмо са и тези негови думи: „Дори при най-крайните си съмнения аз никога не съм бил атеист в смисъл на отрицание на Бога” (13). И така, като имаме предвид казаното, можем да направим заключение, че самият основател на „дарвинизма” не е считал своето учение за принципно несъвместимо с вярата в Бога. Още повече, че и днес упорито наричат учението за естествения подбор „материалистически стълб” на съвременната наука. Но какво точно се подразбира под това понятие? Прав ли е бил Дарвин , когато отхвърля „божествената” причина за обяснение на естествения подбор? От съвременната философска енциклопедия можем да почерпим следните знания: „материализмът (от лат. materialis – веществен) – монистическо философско направление, признаващо съществуването на света вън и независимо от познаващия го субект и обясняващо този свят чрез себе си, без да прибягва към


69 хипотезата за предшестващия го и пораждащия го световен дух (бог, абсолютна идея и т. н.)” (14). Но ако признаем това направление във философията като методологически принцип за обяснение на еволюцията, без да търсим отговори в областта на свръхестественото, то следвайки известния католически богослов Джон Хот, си задаваме въпроса: „Означава ли това, че понятието Бог е лишено от ценност в оня смисъл, че то не се нуждае от обяснение за еволюцията на живота и неговите различни проявления?” (15). По наше дълбоко убеждение, това съвсем не е така. В съвременното научно общество влиза голям брой учени от различни националности и съответно с различни културни и религиозни ценности. Ако учените се ръководеха от идеалистически позиции при построяването на своите научни хипотези, то би им се наложило да свързват едни или други закони с най-различни философски и религиозни предпоставки (от пантеизма до теизма). Съответно – не би имало никакво единство в научния свят по най-различни и ключови позиции в науката. Би им се наложило да отстояват и доказват с методите на науката именно своите философски и религиозни предпочитания. Съвсем ясно е, че при такъв подход самата наука би се оказала в неизгодно положение. При това, ако говорим за християнството, то трябва да признаем, че Самият Бог не се нуждае от каквито и да са доказателства за Своето съществуване, които биха принудили хората да признаят Неговата власт, нарушавайки по този начин свободата на човешката воля. При това действието и Промисълът на Бога в света не могат да бъдат изписвани чрез разни формули и „чертежи”, между другото ние сме длъжни да признаем естественото обяснение на законите на природата, отнасящи се до нашия свят, а не до трансцеденталното. Имайки предвид гореказаното, струва ни се, че материалистическата философия, разбирана като научна методология при обяснение на естествените явления и закони, най-добре съответства на научния подход и не противоречи на християнския светоглед. При това е важно да напомним, че „същността на чистата наука се състои тъкмо в това да постави на дневен ред една хипотеза и да я замени с друга, по-съвършена, ако за това има основания, (...) нейното чисто смислово съдържание, между нас казано, не се нуждае от цялостна и завършена истина” (16). Затова нито една научна теория, в това число и теорията за еволюцията, не може да претендира за статус на завършен „универсален отговор на всички въпроси”. Самият Дарвин не е бил „догматик” в този смисъл и специално е включил отделна глава в своята работа „Произход на видовете”, в която е записал редица възражения срещу своето учение. Дори в известен смисъл е изпреварил учението на знаменития философ К. Попър (1902–1994) за възможното фалшифициране на всяка научна теория като критерий за истинския научен подход (за въпросния подход ще говорим по-долу). В авторитетния църковен документ „Основи на социалната концепция на Руската православна църква” има следните думи: „По своята природа само религията и философията изпълняват мирогледна функция, но с тази функция не се заема нито една отделна специализирана наука, нито цялото конкретно-научно знание. Осмислянето на научните постижения и включването им в светогледната система може да има безкрайно широк диапазон – от напълно религиозна до откровено атеистична позиция”(ХIV. 1) (17). С други думи, ако ние разглеждаме


70 философията на материализма в еволюционното учение в качеството й на научна методология (а не като „вероучителна истина”), която не търси отговори в областта на свръхестественото, то учението на дарвинизма, на свой ред, не може да бъде представяно като своеобразно утвърждаване на атеизма в науката. Още повече, че често пъти много атеисти изваждат на първо място теорията на еволюцията, когато искат да демонстрират „пълен крах на религията” от гледна точка на науката. Обаче, именно атеистичното изопачаване на учението на Дарвин преобърна не неговия автор, а неговите „воинстващи” последователи. Нека се опитаме да разгледаме някои от тях. Един от най-видните последователи на Дарвин е неговият съвременник и съотечественик Томас Хъксли (1825–1895), който с гордост се наричал „булдог на дарвинизма” („Darwin ‘s bulldog”). Според мнението на известния руски биолог-дарвинист Н. Н. Воронцов, „Хъксли е бил един от тези учени, които със своята неуморна пропагандна дейност не само помагали за утвърждаването учението на Дарвин, но и формирали общественото мнение за това що е то „дарвинизъм”(18). Макар че самият Хъксли бил агностик (терминът бил предложен от него самия), а не атеист, още повече, че в историята е известен неговият публичен диспут с математика и епископа Уилбърфопс, на който той защитавал учението на Дарвин, използвайки понякога нелицеприятни изказвания по отношение на своя опонент. По този начин в съзнанието на широката публика се оформило раздвоение между образа на прогресивния учен-дарвинист и служителя на църквата. Обаче истинско философско тълкуване, пропито с „духа” на борбата с християнството в теорията на еволюцията, внесе немският последовател на дарвинизма, зоологът Ернст Хекел (1834–1919). Според твърдението на Воронцов „Хекел, за разлика от Дарвин, не странял от философията, не се боял от умозрителни хипотези, напротив, сам ги създавал и проповядвал активно” 19). Разочарован още в младостта си, Хекел застанал на страната на активната борба с християнството. За целта той основал нов „култ”, наречен „монизъм”. „Той призовавал да се строят храмове в чест на новата религия, основал „съюз на монистите”, разработвал правила за поведението на моностите в живота, натрапвал своята нова религия на околните” 20). В същността си това учение утвърждавало естественонаучния материализъм. По думите на Хекел, монистичната философия „ни учи, че в цялата вселена неразделно царят вечни, железни, могъщи закони.Тя сваля от пиедестала трите главни централни догми на предишната дуалистична философия: собствен бог, безсмъртие на душата и свобода на волята”(21). Неговото дълбоко убеждение е, че „съвременното естествознание не само разрушава суеверието и заличава от лицето на земята останките му, но на освободеното място строи ново здание; издига храм на разума” 22). Оформил по този начин основните предпоставки на своето философско учение, Хекел се опитвал да представи и доказателствена база за утвърждаването им. Между подобните „доказателства” можем да посочим т.н. биогенетичен закон, носещ името на своя създател Ернст Хекел. Същността на това твърдение е в следното: онтогенезата (или индивидуалното развитие на всеки организъм) рекапитулира (или накратко повтаря) филогенезата (еволюционния път


71 на дадения вид). Хекел се опитвал да докаже, че ранният ембрионален стадий при много организми показва еднаква последователност. Например, при ембриона на човека и при други животни на определен стадий от развитието си може да се види подобие на хриле и т.н. Обаче, използвайки за доказателство своя „закон” за илюстрация на ембрионите на различните животни и човека, Хекел съвсем умишлено ретуширал неудобните за него детайли и „подсилил” онова, което на практика не съществува. На свой ред това довело до падането авторитета на Хекел като учен. Така например известният професор по анатомия от Лайпциг В. Хис написал по адрес на Хекел следното: „Много рядко се говори с такава сила в лицето на един изследовател за това че е постъпил недобросъвестно и сам се е отрекъл от правото да има между изследователите значение на равноправен” (23). Все пак Хекел не бил „новак” в науката. Той завършил три европейски университета – Берлинския, Вюрцбургския и Виенския, а сред неговите учители били много изтъкнати за времето си учени. С други думи, Хекел е бил високо образован. Всичко това още повече засилва споменатата недобросъвестност на този изследовател като учен. В съвременния си монументален труд „Биология на развитието” авторът Скот Гилбърт дава такава характеристика за ролята на Хекел в ембриологията: „Пагубният съюз между ембриологията и еволюционната биология бе фабрикуван (подчертано от мен – А.Д.) през втората половина на ХIХ век от немския учен и философ Ернст Хекел” (24). Освен биогенетическия закон, в своята книга „Загадките на света” Хекел предлага твърдението за произхода на живото от неживото, за съществуването на междинни етапи по пътя на прехода от простото органично образование към живата клетка. Подобни доклетъчни форми на живот той нарекъл монери. Подобни идеи по-късно развива в СССР А. И. Опарин. На времето В.И. Ленин високо оценил работите на Хекел, наричайки го „изразител на най– здравите, макар и неоформени мнения, настроения и тенденции на преобладаващото мнозинство от естествоизпитателите в края на ХIХ и началото на ХХ в., опора на естествено-историческия материализъм” (25). По такъв начин можем да разглеждаме дейността на Хекел като пример как науката се подменя с философията, а еволюционното учение приема антирелигиозна насоченост. Забележително е, че самият Дарвин не одобрил показаната пропагандистка дейност на Хекел. В писмо до Хекел Дарвин написал: „Вие си създавате врагове по ненужен начин – достатъчно мъка и досада има по света, за да дразните хората още повече” (26). Това е изказване на Дарвин, а самият факт, че учените са открили фалшификацията на Хекел, говори за съществуването на обективен поход в науката. Говорейки за пътя на Хекел в делото му на пропагандатор на учението на Дарвин, Воронцов отбелязва, че „този път от науката към дилетантството в пропагандата и развитието на еволюционното учение беше после повторен и от други изследователи, а стремежът на някои еволюционисти да бъдат по-големи дарвинисти от самия Дарвин (...) нанесе и продължава да нанася чувствителни вреди на развитието на еволюционното учение, предизвиквайки като отговор реакции (...) поредната вълна антиеволюционизъм и антидарвинизъм” (27). В резултат на подобна „вулгаризация” на учението на Дарвин се появи и критическото изследване на разглеждания от нас по-горе Данилевски.


72 Сред съвременните популярни автори-еволюционисти, които се опитват да се борят с религията с помощта на еволюционното учение, можем да отделим английския зоолог Ричард Докинз и американския философ Даниел Данет. Първият, наистина талантлив учен, използва своите работи, за да обоснове тъкмо атеистичните си възгледи. „Според Р. Докинз атеизмът е намерил в идеите на Дарвин най-трайната интелектуална основа, повече от всички, които някога е имал” (28). Подобно на Хекел Докинз, използвайки философски етюди в своите работи, се опитва да обоснове атеизма си чрез факти с научно съдържание. Той лансира идея, според която основните единици еволюции са всъщност не отделни видове или популации, а гени – кодирани елементи на ДНК. Според определението на Докинз – това са „егоистични гени”, в чиято природа е заложен максимален стремеж за оцеляване. Ето как излага това учение Дж. Хот: „Движени от безличната физическа необходимост да се обезсмъртят, гените присъединяват към себе си отделни организми и множество различни видове. Последните стават „носители” и предават тези гени на бъдещите поколения. „Егоистичните” гени са длъжни да направят всичко възможно, за да преживеят неограничено дълго, дори ако това заплашва да завладее в нищо невинни организми и манипулацията им за свои цели” (29). Тръгвайки от тази представа, самите организми се оказват в ролята на второстепенни причини в процеса на еволюцията, играейки ролята на „машини”, чрез които оцеляват гените. Подобно механистично и редукционистко отношение към еволюцията, умножено по представата за случайни процеси в това явление, по мнението на Докинз, разрушава „религиозните предразсъдъци”. Вторият споменат еволюционист, Даниел Данет, се опитва да докаже несъответствието между еволюцията и религията, като разглежда въпроса за крушението с помощта на еволюцията на аргумента за божествения замисъл на този свят. Своеобразната ангажираност и воинстващото задъхване на работите показани от автора, по наше убеждение, лишава от определена ценност изказаните от него мнения. Още повече, че остава открит въпросът – наистина ли еволюционното учение е принципно несъвместимо с религията? Вече показахме, че самият Дарвин, формулирайки своето учение за естествения подбор, не отрича съществуването на Бога и Го признава като източник на последвалата еволюция на живото. Покрай авторите, които по-горе споменахме, демонстриращи атеистично изопачаване на теорията за еволюцията, има и други привърженици на Дарвин. Например активните пропагандисти на Дарвиновото учение Алфред Уолъс (1823–1913), който едновременно с Дарвин формулирал учението за естествения подбор, и американският ботаник Аза Грей (1810–1888) се придържали към естественото богословие и смятали, че теорията за еволюцията е светлина, която помага за едно по-широко разбиране величието на този свят и Неговия Създател. Още повече че „от тримата основоположници на еволюционната биология през ХХ век единият, Роналд Фишер, принадлежал към англиканската църква, другият, Сюъл Райт, (от групата на унитарите), а третият, Джон Холдейн, бил атеист. Двамата най-големи еволюционисти с руски произход – Ф.Г. Добжрански и Н. В. Тимофеев-Ресовски – били православни християни” (30). Още от този списък се вижда, че теорията за


73 еволюцията не може принципно да противоречи на религиозния светоглед. Ето и думите на самия Ф. Г. Добржански: „Изпада ли еволюционната теория в противоречие с религиозната вяра? Не. Би било груба грешка да се приема Свещеното Писание за учебник по елементарна астрономия, геология, биология и антропология. Конфликти – въображаеми и неразрешими – могат да възникнат само тогава, когато символите се интерпретират в смисъл, който не е предвиждан” (31). Според професора по генетика Р. Дж. Бери трябва да помним, че сакралният текст на Библията описва събитията на Творението не на „технически „ език. Науката отговаря на въпроса „как”, а религията – на въпроса „защо?” . Затова на едно и също явление може да се погледне от различни страни. „По подобен начин можем да разглеждаме света като чудесно творение на Бога, и като резултат на милиони години еволюция. Говорим за едно и също, но двете обяснения не си противоречат едно на друго. Тези две обяснения могат да се разглеждат като „допълнителни”: ще бъде логически невярно да твърдим, че едното обяснение изчерпва всички възможности; в това се състои грешката на такива доктринери-редукционисти, както Ричард Докинз” (32). Към това ще добавим, че в съвременната еволюционна наука съществуват всички предпоставки за възприемане на това учение от богословието. Откриването на определени закономерности и тенденции в еволюцията променя нашата представа за това явление като за случаен и жесток процес. Според Р. Дж. Бери „да се говори за „случайност” – не означава нищо друго, освен че признаваме своето невежество. Но онова, което е по-важно, от еволюцията се ръководи адаптацията, а не случайността” (33). Затова един от водещите съвременни генетици Френсис Колинз казва: „Теорията за еволюцията отрича (и справедливо), че Бог е сътворил поотделно всички видове, които обитават нашата планета, но предположението, че той е осъществил чрез еволюцията Своя план за Творението, остава в сила” (34). По такъв начин можем да направим заключение, че еволюционното учение, като съвкупност от научни факти, не може да изпада в противоречие с религиозния светоглед, както не може да изпада в противоречие с него и материалистическата философия, разглеждана като научна методология при построяване на естественонаучните парадигми. Грешката на много атеистични интерпретатори на еволюцията е в това, че те са склонни да разглеждат това явление от един ракурс и да разпространяват това свое виждане над всички области на човешкото познание. Освен това, видяхме, че самите учени, сред които има и вярващи християни, са против подобна ангажираност на науката. Затова не можем да се съгласим с авторите О. Б. Шустовой и Г. Н. Сидоров, според които „налице са всички основания за идеологическа ангажираност на еволюционната теория от гледна точка на философския материализъм и атеистичния светоглед, но колкото и убедителни да са общоизвестни доказателства за това, което днес наричат еволюция няма” (35). Самите автори развиват хипотезата за „креационно-салтационния преформизъм”. Няма да спорим с тази концепция, но ще кажем няколко думи в защита на еволюцията. Първо ще кажем, че сме напълно съгласни с гледната точка на изтъкнатия руски биолог С. В. Мейен (1935–1987), изразена в следните думи: „Говорейки за еволюционното учение, следва ясно да различаваме (1) твърдо установеният факт на еволюцията на организмите в геологическото минало,


74 (2) хипотезите за конкретните пътища на еволюционния процес и (3) още повече хипотетичните представи за факторите и механизмите на еволюцията” (36). Тук си струва да поясним защо Мейен смята втората и третата точка за твърде хипотетични. Работата е там, че разглеждайки съвременните научни представи за теорията на биологичната еволюция, ние няма да открием нито едно сериозно обяснение на всички механизми и закономерности на това явление. Наред с традиционните направления на еволюционизма съществуват множество т.нар. недарвиновски подходи към еволюционното учение, част от които напълно отричат естествения подбор като механизъм на еволюцията или му отреждат далеч по-второстепенна роля. На свой ред, това произлиза не от това, че съвременното еволюционно учение е сбор от умозрителни постройки, а от това, че самата еволюция се оказва достатъчно сложен, многокомпонентен и многофакторен процес. Това означава, че тук не може да има никакви строги закони както в математиката или физиката. Според думите на известния биолог А. В. Марков „природата, колкото и да я изучаваме, винаги си остава неизмеримо по-сложна от всички наши теории, модели и прогнози. И на всеки измислен от нас „закон” непременно се намира изключение” (37). Затова и критерият на К. Попър за фалшифицируемост не работи в рамките на еволюционното учение, въпреки че изхождайки от този критерий, дарвинизмът не трябва да носи званието научна теория. Работата е там, че експериментално да се провери или опровергае действието на естествения подбор в природата е невъзможно, признавайки милионите години еволюция. При това самият Попър не отрича самия принцип на естествения подбор, но предложил да го използва в своята еволюционна епистемиология – наука за развитието на научното знание, прилагайки този принцип към най-научните теории. Според Попър теорията за еволюцията е „метафизическа изследователска програма”, а не строго научна теория за обяснение произхода и развитието на живота. На всичко отгоре, впоследствие той признал, че „историческите науки” (където той включил и еволюционната биология), реконструиращи събитията на миналото, правомерни, така като имат друга методология, различна от „теоретичните науки” (изследващи универсалните закони на природата) (38). С други думи, изхождайки от това, че еволюционното учение, заради своята специфика не може да предложи „универсален отговор на всички въпроси”, не си струва да го възприемаме като своеобразна философия, далечна от реалните факти. Ако говорим за самите факти, а тях ги има в изобилие, за да не се съмняваме в крайна сметка в съществуването на самата еволюция. Тези факти можем да разделим на две основни групи, привличащи голям научен интерес в днешно време: молекулярно-генетичи доказателства за еволюцията, палеонтологични доказателства за еволюцията. Смятаме за целесъобразно да приложим тук и мненията на самите учени. На първо място самият факт на еволюцията говори за себе си, обръщайки се към своите единоверци, вече споменатият от нас по-горе, знаменит генетик Ф. Колинз, разглеждайки последователността на ДНК между различните видове, а в същото време обръщайки внимание на сходството при геномите на родствените групи организми, на основание на което може да се построи филогенетично дърво, с точност повтарящо данните на палеонтологията, Колинз стига до извода, че подобни молеку-


75 лярни свидетелства са направили самия факт на еволюцията безспорен. Ето какво заключение прави той: „В действителност почти невъзможно е да си представим, че генетикът, правейки изследвания, подобно на моите, може да систематизира получаваните от него данни от геномите без теорията на Дарвин” (39). За втората група доказателства, която споменахме, красноречиво говори докторът по минералогическите науки, палеонтолог и православен апологет А.В. Хоманков: „Сред множеството крупни таксони (видове, групи) сега са известни цели „облаци” преходни форми, палеонтолозите буквално не знаят, къде да се „скрият” от тях, и реалният проблем не е в това да се намерят такива форми, а в това да се намери територия в тези „облаци”, по която действително е преминала еволюцията при прехода от едната група в другата” (40). Ние специално приведохме като пример мнението на ученитехристияни, тъй като е трудно да бъдат заподозрени в „атеистична ангажираност”. По такъв начин обикновената солидарност и уважение към свидетелствата на самите учени ни призовават да се с тях и да приемем тяхната гледна точка. Както правилно отбелязва С. В. Мейен, „ако действително се прояви и стане очевидна за учените някаква слабост в науката, то това е било по-скоро резултат преди всичко на рефлексиите на учените. Това означава, че на учените трябва да се помогне именно в рефлексиите. Съгласие от типа „щом ти си сгрешил, значи съм прав аз” тук не върви. Дълбоко рефлексиращия учен не би казал след Хъксли: „Или Дарвин, или Библията”. И работата не е в това, че той ще търси истината по средата, а в това, че той просто ще се откаже от избор”. По наше мнение именно в това и се заключава основната задача на богословието в областта на естественонаучната апологетика. Учените трябва да се направляват по пътя за по-дълбока рефлексия към проблемите над които работят. При това въобще не си струва богословите да поемат функциите на „третейски съдия” и да обявяват коя научна теория е вярна и коя – не. Обаче именно по този път са тръгнали т.нар. неокреационисти, повтарящи след своите атеистични настроени опоненти изказванията за принципната несъвместимост на християнското и еволюционното учения. По израза на съвременния учен Иен Барбура, „и едните, и другите се заблуждават, залагайки на това, че еволюционната теория по своята същност защитава атеистични възгледи и увековечава по този начин лъжливата дилема за необходимостта от избор между науката и религията” (41). В съгласие с тази гледна точка, говорейки за взаимоотношенията между науката и религията, митрополит Кирил, бъдещият патриарх, в интервю на ”Известия” за 2007 г. каза следното: „Никакъв конфликт с естественонаучното знание никога не е имала Руската Църква, включително и през ХIХ век, породил дарвинизма. (...) Библията ни дава да разберем, че светът е сътворен от Бога. А как именно – това до голяма степен остава скрито за човека, и от тук вече започва областта на научните знания” (42). 1. Яблоков А. В., Юсуфов А. Г. Еволюционното учение: Учеб. для спец. Вузов / А. В. Яблоков, А.Г. Юсуфов. – 6 изд., изпр. – М.: Вiьсш. Шк., 2006. – С 24. 2. Данилевский Н.Я. Дарвинизм. Критическое изследование. – СПб.: Т.1. Ч.1., 1885. – с. 7. 3. Пак там. – с. 4. 4. Пак там. – с. 19. 5. Хот Д Бог после Дарвина. Богословие еволюции /Превод от англ., (Серия „Богословие и наука”) – М.: Библейскобогословский институт св. Спостола Андрея, 2011. – С. 1. изследване. – СПб.: Т. 1. Ч.1., 1885. – с. 31.


76 6. Данилевский Н.Я. Дарвинизм. Критическое изследование. – СПб: Т.1. Ч.1.,1885. – С.31. 7. Фабр. Ж.А. Жизнь насекомiьх. – М. : Изд-во Ексмо 2003. – 384. 8. Назаров В.И. Еволюция не по Дарвину: смена еволюционной модели. Учебное пособие. – М.: КомКнига, 2005 – с. 55. 9. Дарвин Ч. Воспоминания о развитии моево ума и характера (Явтобиография) // Произхождение видов путем естественого отбора: Кн. для учителя / Комент. А. А. Яблокова, Б.М. Медникова. – М.: Просвещение, 1986 – С. 367. 10. Назаров В.И. Еволюция не по Дарвину: смена еволюционноймодели. Учебное пособие. – М.:КомКнига,2005 – с.36. 11. Дарвин Ч. Произхождение видов путем естественного отбора: Кн. для учителя / Комент. А.А. Яблокова, Б.М. Медникова. – М.: Просвещение, 1986. – С. 362. 12. Данилевский Н.Я. Дарвинизм. Критическое изследование. – СПб: Т.1. Ч.1., 1885. – С.8. 13. Цит. по: Барбур И. Религия и наука: история и съвременность / Пер. с англ. (Серия „Богословие и наука”) – М.: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2000. – С.69. 14. Левин Г.Д. Материализм //Новая филосифская енциклопедия: В 4 т./Ин-т фолософии РАН, Нац. общ.– научн. фонд; Научно-ред. совет: предс. В.С. Степин, заместители предс.: А.А. Гусейнов, Г.Ю. Семгин, уч. секр. А.П. Огурцов. – М.: Мiьсль, Т. II. – 2010. – С. 507. 15. Хот Д. Бог после Дарвина. Богословие еволюции / Пер. с англ. (Серия „Богословие и наука”) – М.: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2010. – С.21. 16. Лосев А.Ф. Диалектика мифа / Сост., подг. текста, общ. ред. А.А. Тахо-Годи, В.П. Троицкого. – М.: Мiьсль, 2001. – С.53. 17. Основы социальной концепции Русской Православной Церкви (Електронная врсия). –http://www. patriarhia.ru/dbtext/419128.html 18. Воронцов Н.Н. Развитие еволюционных идей в биологии. М.: КМК, 2004. – С. 109. 19. Пак там. – с. 196. 20. Шустова О.Б., Сидоров Г.Н. Еволюционизм и креационизм; Ом. Гос. Аграр. Ун-т. – Омск: Изд-во ФГОУ ВПО ОмГАУ, 2009. – С. 58-59. 21. Цит. по: Муравник Г. Л. История „биологического закона” Е. Геккеля: ошибка екстрапулации или сознателная фалсификация? Доклад на ХVIII чтениях. М.: январь, 2010. (Електронный ресурс). – Режим доступа: http // naukaibogoslowie.ru/node/54 22. Пак там. 23. Пак там. 24. Гилберт С. Биология Развития: В 3-х т. Т. 3: Пер. с англ. – М.: Мир, 1995. – С. 309. 25. Цит. по:Шустова О. Б., Сидоров Г. Н. Еволюционизм и креацеонизм: наука или философия? : монография / О. Б. Шустова, Г.Н. Сидоров; Ом. Гос. аграр. ун-т. – Омск: Изд-бо ФГОУ ВПО ОмГАУ, 2009. – С. 59. 26. Цит. по: Воронцов Н. Н. Развитие Еволюционных идей в биологии. М.: КМК, 2004, Пак там 27. Хот Д. Бог после Дарвина. Богословие еволюци / Пер. с англ. (Серия „Богословие и наука”) – М.: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2011. – с. 16. 28. Пак там – с. 15 -16. 29. Кондрашов А., Базыкин Г. Еволюция жизни и вера в Бога // „Новая газета” No 15 от 13 февраля 2009 г. (Електронная версия). –http://www.novayagazeta.ru/data/2009/015/17.html 30. Цит. по Коллинз Ф. Доказателство Бога: Аргументы ученого/ Френсиз Коллинз; Пер. с англ. – М.: Альпинанон-фикшн, 2008. – с. 157. 31. Берри Р.Дж. Творение и еволюция, а не творение или еволюция. Faradey paper. – No12. – 2011. – с. 4.(Електронный ресурс). –www.faraday-institute.org 32. Пак там. 33. Коллинз Ф. Доказателство Бога: Аргументы ученого / Френсиз Коллинз; Пер. с англ. – М.: Альпина нонфикшн, 2008. – с. 128. 34. Шустова О.Б., Сидоров Г.Н. Еволюционизм и креационизм: наука или философия? : монография / О.Б. Шустова, Г.Н. Сидоров; Ом. гос. аграр. Ун-т. – Омск: Изд-во ФГОУ ВПО ОмГАУ, 2009. – с. 98. 35. Мейен С.В. Введение в територию стратиграфии. М., Наука, 1989. – С. 89. 36. Марков А. Рождение сложности. Еволюционная биология сегодня: неожиданныe открытия и новые вопросы / Алексадр Марков. – М.: Астрель: KORPUS, 2010. – с. 417. 37. Еволюционная хипотеза „не является универсальным законом, хотя включает в себя некоторые универсальные законы природы, такие как законы наследствености, сегрегации и мутации. Она носит скорее характер частного (единичного или специфического) исторического суждения” (См.: Поппер К. Нищета историцизма // Вопросы философии, 1992, No 10. – с. 30). 38. Коллинз Ф. Доказателство Бога: Аргументы ученого / Френсис Коллинз; Пер. с англ. – М. Альпина нонфикшн, 2008. – с.111. 39. Гоманков А.В. Битва в пути (Креационизм и естествознзние) (Електронньi ресурс). –http://www.diary. ru/~Megatherium/p502607787.htm 40. Катюнин С. Креационизм и хаука в книге Т. Хайнца „Творение или еволюция” // Той повеле и создашася: Современные ученыe о сотворении мира. Клин: Фонд „Християнская жизнь”, 1999 – с. 169. 41. Барбур И. Религия и наука: история и современность / Пер. с англ. (Серия „Богословие и хаука”) – М.: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2000. – с. 100. 42. Кирил, митр. Смоленский и Калининградский //”Известия”, 20.04. 2007. Преведе от руски Иван Ставрев


77

ДНЕВНИК

ПАНКО АНЧЕВ КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ СВИДЕТЕЛ В ИСТОРИЯТА?

1. Обществото се обглежда, анализира и оценява по различни критерии и различни негови характеристики се взимат от едни изследователи и анализатори за по-важни, други се пренебрегват или направо се отхвърлят. Свидетелства за тези характеристики взимаме от социологическите проучвания, от изказвания на политици и учени, от вестникарските съобщения и хроники, историята, литературата, документи с различно съдържание и отнасящи се до различни сфери на живота. Понякога се използва един-единствен факт, за да се правят изводи и се чертаят прогнози. Този факт, колкото и важен да е, обаче не може да е толкова важен, че да съдържа в себе си целия комплекс от знаци и белези, съдържащи цялостната характеристика на явлението и даващи основание за крайни заключения. От такива единични белези и знаци се строят дори цели научни теории. Те, разбира се, не са надеждни в научно отношение, но се възприемат бързо и охотно от журналистиката и се насаждат като трайно обществено мнение и убеждение. Там, в журналистиката и публицистиката, картината обикновено се изкривява и може да доведе до сериозни заблуждения, които после да се върнат отново в науката за обществото. И да бъдат развивани и утвърждавани като истински. Обществото говори по различен начин за себе си и във всяко отделно говорене проявява едно повече за сметка на другите. Много са неговите изразители, но те не винаги говорят с една и съща сила и дори на един и същ език, защото свидетелстват за различни по сила на проявление и значение характеристики. Или ги показват от не най-съществената им страна, поради което не се оценява техният смисъл и важност. То е многолико и е важно кое лице ще определим като основно, за да се съсредоточим върху него и по неговото изражение да правим своите изводи и лансираме нашите тези. Не притежаваме ли такава способност, значи да обречем изследването си на провал. И то не нарочно, а от неумение и незнание. Познанието за обществото и процесите в него, както и изобщо за човешката дейност по устройването на живота и неговото осмисляне, е необходимо, за да познаем себе си и направим съществуването си по-лесно и съобразно нормите на хармонията и единството. Но това познание може да бъде вярно, ако намерим онези проявления, които са най-пълни и съществени. Някой в крайна


78 сметка винаги казва истината и ако го открием и чуем гласа му, ще се домогнем и ние да нея. Но когато наблюдаваме сегашния исторически момент, ние се уповаваме предимно на официалното говорене, като приемаме определени личности за меродавни изразители на общественото мнение. Казаното от президент, министър-председател или министър вече е достатъчно, за да изградим цяла научна теза. И забележете: аргументът е, че това е казано не случайно. Т.е. „първите” хора в държавата сякаш винаги са натоварени да изразяват общественото мнение и казаното от тях непременно е общественото мнение. Мисля, че трябва да се прави разлика между мнението на обществото и мнението на властта. Защото те не са едно и също и имат различни интереси, нагласи, начин на мислене и говорене. А щом са различни интересите, нагласите, начинът на мислене и говорене, те непременно ще произнасят различни истини или поне ще внасят определени чувствителни нюанси, от които също трябва да се вадят важни изводи. Картината на света във всеки един момент се мени, придобива или губи цветове, персонажи, звуци, движения, хоризонти, перспектива. Но и когато ги придобива, и когато те излизат от нея, изследователят е длъжен да спре мига, за да установи кое идва и кое си отива; какво се съхранява през цялото протежение на времето и кое е мимолетно, за да допълни с нещо дребно тази внушителна картина.

2. Чрез видимите неща ние искаме да опишем, пресъздадем и обясним невидимото в обществото. За разлика от другите науки, науките за обществото трудно намират такива критерии, които да се измерват количествено. Но всички истини могат и трябва да бъдат проверявани в практиката. Т.е. да се потвърдят или отрекат от самото ставащо, от историята. Често обаче истината е необходима веднага, на момента. Това е така, когато назряват остри процеси и се зараждат радикални промени, поставящи на изпитание обществото и държавата. Тогава спешно се налага анализ на състоянието и прогноза за бъдещето. Ако този анализ и оценка се забави, възможно е да настъпят непредвидимо тежки последици. Социалните науки са отговорни за бъдещето, защото върху техните изследвания и заключения се основават и политическите решения. Най-често социалните науки се облягат на вече взети политически решения или изказани политически целесъобразности и заключения и изграждат тези и теории, които после обратно се връщат в политиката и ù служат като силно пропагандно средство. Аз взимам за пример скорошно изказване на германския канцлер Ангела Меркел, потвърдено по-късно и от френския президент Никола Саркози, че политиката на „мултикултурализъм” се е провалила и е нужно да се търсят нови политически и културологични подходи за разрешаване възникналите проблеми. Основание за това изказване на Меркел дава засилената емиграция към Западна Европа и зачестилите етнически конфликти в европейските страни. Политическите проблеми от заливането на Европа с емигранти от Изтока наистина са сериозни – особено днес, когато е толкова мъчителна за всички икономическата криза. Кризата поражда безработица. Местните жители не си намират работа, а емигрантите искат трудова заетост. Понеже не могат да


79 им я осигурят, се разпалват вражди, припламват искри, назряват политически конфликти, които няма да отминат безболезнено. Меркел признава: преди 40 години мислехме едно, а се случи друго. Вината е на прословутата „политика на мултикултурализъм”, която се провалила, тъй като някогашните емигранти не се завърнали в родните си държави, след като оправили своето материално положение. Днес техните потомци се чувстват част от новите си родини, макар да не са се интегрирали напълно и поради това изискват от властите да им бъдат признати правата да изповядват своята религия и да показват своята култура. Чрез религия и култура те се идентифицират национално в културата, която ги е приела. С други думи, тези хора проявяват неблагодарност и претендират за повече, отколкото им се полага. Един политически лидер прави културологично заключение, до което е стигнал от наблюденията си върху социалната действителност и в разрешаването на социалните и икономическите проблеми на германската държава. Политиката и икономиката безспорно преживяват изпитанията на т.нар. „политика на мултикултурализъм”, обявена преди близо половин век. Вероятно присъствието на толкова много чужденци (особено мюсюлмани), които демонстрират културно различие, а настояват за политическо и икономическо равенство, създава неприятни чувства у властта на европейските държави. Такива чувства те не са преживявали преди 20–30 години. Признанието на Меркел вече даде основание на социолозите, политолозите, културолозите, философите и психолозите да говорят по друг начин за взаимодействието на културите и за това дали е възможно вече различните културни общности да живеят заедно на едно място. То се възприема от тях най-малкото като вопъл на Европа и начало на анализ. Но и като удобен повод за нови културологично-политологични тези за състоянието на днешния свят. Въпросът обаче е в това дали от твърденията на Меркел наистина може да се достигне до заключението, че е невъзможно в Европа различните културно-религиозни общности да съжителства мирно или то трябва да се свързва с характера на европейската обществено-икономическа и политическа система, с нейния ненаситен егоизъм и лъжехуманност. Нека се запитаме защо когато хората се преместват да живеят на друго място, трябва непременно да се разтворят напълно с живеещите там и да не претендират за своите изконни права и свободи, каквито са имали в своята родина. Нали когато е започвала тази емигрантска вълна преди половин век, условието е било, че свободата на всеки е неприкосновена и тази неприкосновеност е гарантирана изцяло и завинаги. Разбира се, навсякъде трябва да се спазват законите и правилата на обществения ред, да се пази приличие и се уважават стопаните и техният начин на живот и устройство на обществото. По тези пунктове едва ли някой ще възразява. Трудностите възникват после, когато настъпи криза и държавата не е в състояние да поддържа жизненото равнище на гражданите си. Тогава властта бързо прехвърля вината върху тези, които са се натрапили и изземват жизненото пространство и дори хляба от коренните жители. Днешният свят не живее по законите на ендогенезата. Той не е затворен. Отделните народи охотно допускат смесването си с други. Движението от едно място в друго и правото на преместване и установяване там, където искаш и ти е удобно, е обявено от Просвещението за естествено човешко право. За бур-


80 жоазната етика това дори е висшата и абсолютна свобода на личността. В този смисъл мултикултурализмът е философия и идеология на буржоазния мир още от епохата на буржоазните революции и е елемент на просвещенската парадигма на света. Кризата, която днес понася тази парадигма, е криза на буржоазнокапиталистическата система изобщо, показваща нейната несъстоятелност като принцип, а не провала на конкретната политика. „Отвореното общество” е една от най-големите гордости на западната цивилизация и нейната политическа философия, но „отвореността” очевидно е била необходима като пропагандно средство в идеологическата борба със социализма. Тя трябваше да примамва затворените вътре в границите на своята система жители на социализма, да ги кара да мечтаят за този непостижим за тях свят, в който всеки може да пътува и живее където си иска и да се чувства като у дома си навсякъде по света. Изведнъж се оказа, че „гражданин на света” не може да бъде всеки, че движението на хората е удобно да се осъществява от Запад на Изток, а не обратно. Когато непосредствено след Втората световна война им трябваха работници за тежкия и непривлекателен физически труд, тогава различните култури можеха да съществуват заедно и без да си пречат, в мир и разбирателство. А когато тази необходимост отпадна или настъпиха икономическите трудности, тогава се оказа, че цивилизациите се сблъскват непримиримо и мултикултурализмът се е провалил. Искам да кажа, че признанието на германския канцлер е твърде едностранно и показва егоизъм, а не загриженост за благополучието на обществото. Т.е. констатацията ù не може да се приеме за достоверна в смисъла, в който я произнася и търси политически ефект. Необходимо е да изведем онова, което тя упорито крие и не желае да признае. Политическият функционер не желае, а вероятно и не може да признае нещо, което би трябвало да е очевидно, ала изследователят е длъжен да го направи чрез своя анализ.

3. Много често изследователите привеждат в защита на една или друга своя теза изказвания на политически лидери – особено на великите сили. Вярно е, че тези лидери никога не казват нещо случайно и не говорят от свое лично име. Затова и се приема, че тяхната позиция е позиция на самата държава и е заета след внимателен и продължителен анализ, направен от най-добрите специалисти. И когато бъде споделена публично, тя вече влияе върху съдбата на широкия свят. Позицията на която и да било държава трябва да се взима под вниманието на науката, защото тази позиция допълва картината на света и помага да се видят повече знаци, открояващи състоянието в момента и закономерностите в бъдещото развитие. Политическият лидер, дори и когато е учен, занимаващ се с изучаване проблемите на общественото развитие, винаги говори политически и от позицията на властта, която в някаква степен представлява. Той изразява властта и нейните намерения да решава един или друг социален проблем. Властта е натоварена със задължението да се грижи за обществото и да го управлява заедно с държавата, но не е надарена със способността адекватно да го изразява. То, разбира се, се изразява и чрез нея, но не толкова чрез декларациите на държавниците и политиците, а чрез логиката на поведението ù, чрез постъпките ù


81 в различните ситуации. Поведението на държавата е преди всичко воля на нейната власт, т.е. на хората, които управляват. То не се определя като обща воля на всички под управлението на обществения разум, а от правителството и цялото управляващо тяло. То не винаги е дори в интерес на самата нея, да не говорим, че може да е в противоречие с настроенията и желанията на жителите, на нацията и обществото. Затова винаги трябва да имаме предвид кой стои на чело, коя партия управлява, кои са силните на деня, какви настроения битуват в правителството и в управляващата върхушка. Правителствата отчитат мненията и реакциите на другите правителства и вкарват държавите си в такива международни отношения, каквито биха донесли някакви изгоди, а не защото логиката на историята им налага едно или друго решение. Да вземем за пример политическото решение на България за влизане в Европейския съюз и НАТО, което в много случаи се коментира и като цивилизационен избор, доколкото то откъсва страната ни от политическото влияние и зависимост от Русия. Като такъв избор го определи и тогавашният президент и редица други държавни ръководители. И какво? Означава ли това, че българската нация и обществото са вече в друга цивилизационна орбита и представляват напълно нов субект на историята? Този проблем кореспондира с проблема, породен от изказването на германския канцлер за политиката на мултикултурализма. По същество те са на една и съща плоскост, доколкото претендират за меродавност на политическото заявление. В новата си история България често влиза във военно-политически съюзи със съзнанието за цивилизационен избор, за радикален поврат в нейния исторически път. И не заради смяната на политическата конюнктура твърде скоро се е виждало колко невярна, необоснована и лъжовна е тази претенция. Защото цивилизационният избор се прави не от властта и не започва с присъединяването към съюз и изявление на държавния глава. Тук дори не става дума за общественото мнение, за това, доколко преобладаващата част от обществото е „за” или „против” насочването на държавата в желаната от властта посока, а за реалности, които са извън политиката и не зависят от нея.

4. Социологическите проучвания чрез анкети и допитвания, ако са направени по добра методика и са достатъчно представителни като изпълнение, могат да дадат в някаква степен представа затова какво мисли и чувства обществото, какви са неговите нагласи и оценки за събития и явления в живота. Тази представа те дори показват чрез конкретни цифрови измерители. Т.е. тя би могла да изглежда в голяма доза точна и конкретна, а от там и надеждна. И мнозина се осланят на резултатите от социологическите анкети и проучвания, като дори ги смятат за единствено меродавни. Но те обикновено проверяват и доказват (или не потвърждават) това, което ученият-социолог е допускал в своите размишления. Затова и той поставя въпросите в анкетите съобразно собствените си догадки и намерения да провери нещо, което му се струва възможно. На тази база той изгражда и скалата от критерии, чрез които да оцени получените отговори на зададените от него въпроси. Въпросите, които той задава, обаче могат да не са въпросите, които вълнуват обществото и нацията и на които търсят отго-


82 вори. По тази причина отговорите обикновено са знак за моментно състояние, чиято продължителност самото изследване не е в състояние да предвиди. Картината, за която говорим, е възможно да бъде вярна и обективна или поне да насочва към размишления за възможния ход в развитието на явленията. Тук опираме до способността на социолога да задава точно въпросите си и да чете отговорите в тяхната пълнота и смисъл. Въпросната картина се получава от целия комплекс от отговори на въпросите. Но и тогава трябва да сме предпазливи. Защото обществото не винаги отговаря „правилно” на всички и особено на някои въпроси. Не по-различно трябва да е отношението ни и към статистическите данни, и то не защото те лесно могат да бъдат манипулирани и дори фалшифицирани (аз не говоря за такива случаи), а защото дори и сухите факти, показани в числа и проценти, не могат да бъдат в пълна степен показателни за състоянието на обществото и нацията, именно защото са изцяло в момента и само донякъде (доколкото могат да свидетелства за тенденция) в бъдещето. Статистиката не дава цялостна картина, а само в онази част, която подлежи на цифрови измерения. Но числата имат свой език, който е разбираем единствено за тези, които го знаят и могат да говорят на него. А това са тези, които са способни да поставят фактите и явленията в контекста на цялата система от факти и явления и да видят в нея взаимовръзката им и тяхната обща логика. Статистическите данни са видимото проявление на скритите за окото процеси, а не самите процеси. Фактът, описан или измерен количествено, отваря път към познанието на явлението. Той обаче трябва да се разглежда винаги в някакъв контекст и колкото по-широк е той, толкова и фактът е в състояние да ни каже повече истини за себе си и за това, което го е породило и което той изразява. Фактът свидетелства за контекста, а контекстът формира и обяснява факта. Тази диалектическа връзка между контекст и факт определя тяхната сила и значение, които изследователят е длъжен да види, анализира и обясни. Иначе ще фиксира неща, които сами по себе си са важни, но които ще останат бездушни и ненужни – както впрочем се получава у мнозина постмодернистки изследователи. Дори и в мъртвия живот има някакъв жив живот, който влияе върху цялостната картина, променя я и ù придава друг облик. Фактите са знаците, с които Бог ни представя Своя промисъл и чрез които ни предупреждава за това, което ще се случи. Ако ги разчитаме като такива, а не като случайни или дори като проявление на някаква „обективна” причина, по-лесно ще се доберем до техния дълбок смисъл. А не улавяме ли смисъла на фактите като знаци на Божия промисъл, няма защо да ги изучаваме и анализираме.

5. Колкото повече свидетелства и знаци на Божия промисъл сме в състояние да разчитаме и изучаваме, толкова повече ще се доближаваме до истината и ще сме сигурни, че знаем какво става в обществото и по какъв път и в каква посока то се движи. Но изучаването на обществените процеси най-често е идеологическо занимание и се използва за идеологизация и пропаганда на определени политически възгледи и позиции, за подготовка и мотивиране на агресивни политически дейности от широк мащаб. Затова и анализът се съсре-


83 доточава обикновено върху малко факти, поставени в тесен контекст, за да не са необходими много доказателство. Така се получава по-силен политически ефект и ако изследователят е и добър писател с убедително слово, резултатът е впечатляващ. Освен това аргументите са внимателно и специално подбрани и се изключват контрааргументите. Или ако се привеждат, то се взимат такива, които биха могли лесно да бъдат оборени и отхвърлени. Няма обществена теория, която да не се „спекулативна”. Обществените теории не могат в пълна мяра да бъдат „обективни” и независими от идейната и политическа привързаност на авторите им и от средата, в която заживяват и се утвърждават. Те и натам се насочват; насочват се към конкретната среда, за да ù придадат увереност, да я активират и направят техен съюзник и популяризатор в останалия свят. Чрез подобна теория въпросната среда се приобщава към света и придобива нова стойност и значение. Защото не винаги и навсякъде се раждат обществени теории, а само там, където са се родили условия и където е възникнала необходимостта от нови мащабни идеи за общественото развитие. И когато е необходимо чрез нацията или обществената група да се извърши назрелия вече обществено-политически поврат. Или за да може чрез нея да се продължи живот и господството на системата и нейната политическа власт, понеже по някакъв начин е застрашена или разколебана. Такива теории се появяват и когато се надига съпротива – било в собствената страна, било в други краища не света, когато тази съпротива е срещу глобалната система и властта на „господаря на този свят”. Тогава именно се разчита на избрани удобни факти, които се обвързват логически и формират цялостен образ, доказващ необходимостта от действия срещу или за някаква важна (не е задължително да бъде справедлива и за доброто!) обществено-политическа полза. Няма обществено-политическа теория, която да признава, че е спекулативна и в услуга на пропагандата на политически цели. Много често тази цел дори не се осъзнава и не заради нея се изгражда теорията, но понеже е породена от обективни условия, обстоятелства и необходимости, тя става част от мащабната политика за постигането ù. Именно поради това подобна теория не може да отчете всичко и да бъде обективно точна и всеобхватна, като се опира на реалното състояние на обществото и да отчита обективните тенденции в неговото бъдещо съществуване. А това е така, защото обществените науки се опират и основават обикновено на знаци, които не са напълно достоверни. Още повече че не всички обществени слоеве и не всички народи (най-важното!) участват в регистрацията на фактите и знаците, необходими за изграждане на такава теория. Не на всички гласът се чува и взима предвид, просто защото изследователите не умеят да го чуват и слушат. Къде звучи този глас? Кой е неговият изразител и озвучител? Аз смятам, че това е изкуството и преди всичко литературата. Но за да бъде използвана литературата като достоверен изразител на обществото и на идеите, които то произвежда, трябва да бъде четена не просто внимателно, но и по друг начин. В никакъв случай достоверността не се проявява единствено в сюжета или в конкретните реалии, които тя разработва и показва. Популярният през ХІХ и ХХ век т. нар. «социологически подход» свеждаше анализа си именно до тези външни страни на литературата и изкуствата. От тях трябва да се започва, а не с тях да се приключва. Външните неща, разбира се, са важни, защото представят факту-


84 рата на съвременността, нейната видима страна. Всяка епоха си има своите сюжети и културни реалии, които изобщо липсват в други епохи. Появата им очевидно е свързана с особеностите на времето, с неговите характеристики и същности. Въпросът е как да четем всичко това, което ни се предлага като сюжет и реалии (битови и културни), тъй като то е на повърхността и е очевидно. Времето налага свой тип сюжети, понеже във времевия отрязък протичат процеси, пораждащи сюжети, които не са случайни и се повтарят постоянно в различни места и ситуации. Самите условия се проявяват на различни места и в различни случаи. Това прави различните събития и явления аналогични и типични. Различията са в подробностите и в конкретните действащи лица и продължителността на явлението. Когато тази типология се установи, тя непременно влиза в литературата и писателите я пресъздават в чрез своите сюжети. Задача на изследователя е да я фиксира и в обществената, и в литературната действителност, да я посочи в творбите на словото и да я сравни с това, което е в обществото. Ако правилно я опише и обясни, той има на своя страна знак за това, което се случва в обществото и може върху него да изгражда своите тези и теории. Една теория за общественото състояние и тенденциите за развитието на обществото не може да е вярна, ако не е проверена в литературата. Не са ли се появили нейните основни идеи в словесното творчество и изобщо в изкуството, твърденията на изследователя не бива да се възприемат като достоверни. Те са измислени или спекулативно, или просто не съответстват на реалността. Но за да бъде възможно да се провери теорията в „опита” на литературата, тя наистина трябва да може да се чете по съответния начин. Обществените идеи се материализират в типа герой, както и в начина, по който е устроено обществото в творчеството на отделния писател или изобщо в литературата на съответната епоха. Подобен анализ обаче е доста труден и дори непостижим за литературознание и философия, които не се опират на многодисциплинарния подход, а последователите им не притежават огромна култура и познание върху историята и литературата. Най-малко подходящ е т.нар. „затворен” или херменевтичен прочит на „текста”.

6. Широката основа на „доказателствения” материал в изучаването на състоянието на обществото и на обществените процеси е важно условие за постигането на истината. Никога само едно нещо не характеризира обществото и не го изразява достатъчно изчерпателно, за да бъде възможно върху него да се градят хипотези, тези или теории. Подчертавам, че най-достоверният източник на знания и тълкуване на обществото са литературата и изкуството. Щом нещо го няма в тях, значи то или не съществува в реалността, или не е толкова важно и съществено, за да бъде забелязано от тях и включено в техния анализ.


85

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ БОРИС ГЕОРГИЕВ

„Исках да изобразя идеята за един възвишен образ на човека, носител на мир, любов и милосърдие…Това е образ – символ на абсолютната и етична идея, законът на любовта…” Тези думи на художника Борис Георгиев, отнасящи се за картината му „Странстващият пастир”, характеризират цялото му творчество, дълбоко хуманно и утвърждаващо възгледа за всеединство на битието и Вселената. Роден художник, Борис Георгиев дълбоко вярва в мисията на изкуството за духовното и нравственото усъвършенстване на човешката природа и че добро и красиво са едно и също нещо. Борис Георгиев е роден във Варна на 1 ноември 1888 г., следва в Санктпетербургската художествена академия, когато среща Николай Рьорих, увлича се по толстоизма, източните философии и учението на Петър Дънов. Продължава художественото си образование в Мюнхен, но слуша и лекции по философия. Впоследствие прекосява Европа от Норвегия до Испания, минавайки през Франция, Швейцария и Италия, обикаля и страните на Северна Африка с оскъдни средства, които си набавя чрез различни непретенциозни дейности, облагодетелстван от умението да общува на различни езици. Наред със световните музеи и галериите, които посещава, Борис Георгиев се запознава отблизо с търсенията на съвременните му художници, ориентирани към обновяване на целите и изразните средства на изкуството. По-късно той ще пребивава една година в Париж, люлката на авангардните школи и направления, но не само че не се повлиява от различните „-изми” (кубизъм, ташизъм, дадаизъм, абстракционизъм, експресионизъм и др.), но не може да приеме и самата философска и естетическа основа на модернизма тъй като според него той не само че не способства за изграждането и утвърждаването на нравствено-етични и духовни качества, от които цивилизацията се нуждае, но унищожава и изконни човешки ценности и добродетели. Преди 1914 г., когато се установява в Италия, Борис Георгиев живее изолиран в Трентинските Алпи в саморъчно изградена каменна хижа. Уединението в планината му дава възможност да осмисли видяно и преживяно. Там се избистрят и основите на неговия светоглед, както и художествено-естетическите принципи на живописта му. Скоро става ясно до каква степен хрисимият и благ на вид млад човек обладава твърдост на характера, последователност и воля да следва и отстоява естетическите си възгледи и художествените си търсения. В такива първокачествени творби като „Хижата на щастието”, „Бяла симфония”,


86 „Вечният път”, „Странстващият пастир”, „Ave natura”, триптихът „Мирова скръб”, „Странникът и неговата сестра” (или „Автопортрет на 25 години”) и др. по оригинален, неповторимо личен начин той изразява тълкуванията си за загадките на битието, за живота и смъртта, за равноценността на всички живи същества във вселената и за незнайните космически тайнства. В родината Борис Георгиев се връща за кратко през 1922 г. и 1928 г. Изложбите, които урежда, и публикациите в печата, му спечелват привърженици и популярност. От това време са и цикъл портрети на хората, с които е духовно близък – най-вече културни дейци – писатели, критици, музиканти, актьори, художници, сред които братя Владигерови, Мара Белчева, Роза Попова, Чичо Стоян, Владимир Димитров-Майстора, Стефан Митов, Людмил Стоянов, Вичо Иванов,Теодор Траянов, Саша Попов и др. През 1929 г. прави портретна скица на Алберт Айнщайн, който от своя страна му съдейства за уреждане на изложба в Берлин. През целия си живот художникът не престава да рисува портрети, изпълнени в материал и скици със сангин и цветни моливи, на светски личности, творци и интелектуалци от различни страни в света – от Италия до Индия и Бразилия, авторството на които отбелязва с рисувано лого на италиански: „Борис Георгиев от Варна.” По покана на Рабиндранат Тагор, с когото се е запознал в Италия през 1931 г., Борис Георгиев отпътува за Индия. За целта от Германия се снабдява със специално транспортно средство – покрит камион, с който пътешества по-късно из Индия, Хималаите и Тибет. Петгодишният му престой в Индия е особено благодатен освен за обогатяване на портретната му галерия, и за създаването на множество композиции, вдъхновени от историята и съвремието: „Среща с париите”, „Среща на Буда с Александър Велики” и др. Индийският му цикъл включва и портрети на Рабиндранат Тагор, Неру, Ганди и съпругата му Кастурба, на мъже с изразителни лица и жени в национални облекла. За последен път Борис Георгиев навестява родината си през 1943 г. До 1951 г. живее и работи в различни градове на Италия. В Рим има много почитатели, прави редица изложби. Но копнежът му към странстване е непреодолим и този път въображението му го отвежда в Латинска Америка. В Бразилия пребивава до 1955 г. и там, както навсякъде, спечелва „братя”, които го разбират, ценители и сърдечни приятелства сред най-извисените местни кръгове. Последната изложба на Борис Георгиев е показана в Палацо Барберини в Рим през 1961 г. Месеци по-късно, на 9 април 1962 г., той умира в Рим, но е погребан във Флоренция до любимата му сестра Катя, с която за кратко е споделял щастливата хижа в Алпите. Над гроба му приятел скулптор е гравирал творбата му „Мирова скръб”. От младини Борис Георгиев вярва във вечните стойности на изкуството, позовавайки се на чистия изказ на прерафаелитите и ренесансовите майстори, обожава Ботичели и Леонардо да Винчи. Стреми се да усъвършенства във висша степен изразните си средства, експериментирайки със смесване на различни техники за постигане на търсената изразителност чрез фино тониране на цветовете, светъл, прозрачен колорит, въздушност и лаконизъм при характеристиката на формите и пространствата. Първоначално много разчита на лини-


87 ята, изчистена, стягаща обемите, впоследствие контурните очертания изчезват за сметка на тоналното извайване. Отчетливо се долавят повеи от символизма и сецесиона. С годините не само композициите, определяни от самия художник като „творби”, но и портретната му живопис търпи известна еволюция. Борис Георгиев внимателно се вглежда в старите японски гравюри и древната живопис на Китай и Индия. Образите, особено тези от индийския цикъл, внушават по-голяма монументалност и обобщеност и са по-категорични като пластика. Забелязва се и засилване на интереса към обективните дадености на натурата. Що се отнася до пейзажите и пейзажите-композиции (измислен от художника жанр), той разчита най-вече на въображението, но несъмнено се вдъхновява от натрупаните впечатления от ландшафта и хората, които визуалната памет е съхранила: „Лунна симфония в Хималаите”, „Индийски храм при р. Ганг”, „Край бреговете на Рио де Жанейро”, „Пейазаж от о. Цейлон” и др. Наричайки сам себе си „художник-реалист”, Борис Георгиев изповядва: „Моите произведения са страници от моята биография на дълбоко преживени чувства, а не оптично копиране на хора и чувства." Благодарение на специфичното му светоусещане и творчески подход в цитираните, а и по-ранните му творби има нещо не от мира сего, заради хармонията и онази сияйна яснота, близка до сакралното. Портретите на Борис Георгиев са твърде разнообразни като композиция, понякога с елементи от архитектурната, предметната или природната среда, представящи полуфигура, три-четвърти фигура или само глава, а характеристиката на модела се доизгражда чрез разнородни аксесоари – шалове, бижута, кожи и др. Навсякъде майсторски са обрисувани ръцете – изразителни, допълващи впечатлението за портретуваната личност чрез формата им и жеста. Лицата се открояват с идеализирания си облик и освен физическата красота (не само при жените!), носят и определени психологически състояния – общи белези, видени в облика на отделния индивид. Боите, с които художникът си служи, са естествени минерални пигменти, темпера, цветни моливи върху хартия. След завръщането от Индия работи върху дъсчена основа, покрита със специален грунд, използван във фресковата живопис. Порестата повърхност позволява постигане на прозрачност и равномерност на живописния слой, формите са стегнати в изящни контури, леко гравирани в навлажнената повърхност на грунда. През последните десетилетия на творческия си път художникът се обръща към класическата живопис с маслени бои върху платно, за да сътвори някои от композициите, вдъхновени от действителността в Индия и Хималаите. Издигнал високо като хоругва изкуството, Борис Георгиев – този „странстващ рицар” на доброто, пантеизма и всемирната любов, разпръсква творческите си инвенции в различни страни и континенти с убеждението, че допринася за извисяването на човешката личност и усъвършенстването на света. ТАТЯНА ВУЧЕВА


88

ПРЕГЛЕД

КНИГИ ПРЕЧИСВАЩА ЛИРИКА По повод Деньо Денев, „Почеркът на вятъра”, Лирика. Изд. ”Обнова”, Сливен, 2010 г. Деньо Денев е автор на двадесетина книги с поезия, литературна критика, публицистика, на няколко пиеси. Но във всичките му книги преобладава поетичното. В творческия му лирически натюрел ще забележим влиянието на поети като Атанас Далчев и Иван Цанев. Неслучайно през 2004 година Деньо Денев стана носител на Националната литературна награда „Атанас Далчев”. Сливен е дал редица стойностни имена на българската литература като Елисавета Багряна, Константин Константинов, Станка Пенчева, Радой Ралин, та до по-младата Валентина Радинска. Сред тях можем да поставим и Деньо Денев. С право Сливен може да претендира за един от най-поетичните и литературни български градове. Най-важното за всеки поет е да има свой стил, който да го оразличава и ситуира в литературата, да му придава физиономичност. В този смисъл Деньо Денев е различим с творческия си натюрел, с поетиката и стилистиката на лириката си. Преди години подобни поети ги наричаха „тихи”, а лирката им „тиха”, като в това определение се привнасяше нюанс на подценяване, на едва ли не откъсване от важната проблематика на живота, на несъпротивене на ставащото в действителността. Във времена на бодрячество, на помпозност, на лозунги и черно-бяло изразяване на живота на подобна лирика се гледаше с подозрение. Но времето по категоричен начин опроверга подобни мнения. За това говори не само възприемането и мястото в литературата ни днес на имена като Далчев и Иван Цанев, но и на „тихата” лирика и подобен род лирици въобще. Оказа се, че времето работи за тях „Почеркът на вятъра” съдържа три цикъла – „Душата на розата”, „Любовен квартет” и „Сбогом на думите” – с общо двадесет стихотворения. Стиховете си от книгата Деньо Денев е определил като „Поема за душата и природата”. Прочитайки творбите от сборника, се убеждаваме, че подзаглавието е допълващо и доопределящо същността на лириката от стихосбирката. Това, което прави най-силно впечатление у поета Деньо Денев, е безспорният му усет за природата, за красотата ù, за единение с нея. Ето го стихотворението „Почеркът на вятъра”, дало и заглавието на стихосбирката:


89 Обожавам почерка на вятъра! Облачни къдели като него искам да разкъсвам... Да се смея в глухите уши на обществото! Да съм весел. Анонимен. Вездесъщ – кога избухвам в ураган ликуващ! От вода и огън коктейли да разбърквам. И дълго да вилнея, да се радвам – яхнал свободата... И най-подир издухал яростта – притихнал, в някоя квартална църква да се вмъкна. Свещ да си запаля. Да поискам прошка за моя лош характер. Най-случайно аз да кихна – и откъсна трепкащите минзухари от восъчните им стебла. Лирическият Аз се усеща като сроден с природата. Колко разнообразни душевни състояния откриваме в творбата. И най-вече усещането за Светлина, Свобода и волност. И всичко това е изразено с притушени тонове, вглъбено и философски осмислено. Няма нищо вакханическо, а лирическият герой иска да издуха яростта и притихнал да се вмъкне в някоя квартална църква и да поиска прошка. Наблюдаваме парадоксално сливане на полюсни, оксиморонни по смисъла си душевни състояния. В стиховете от книгата ще открием скрити цитати от Далчев и Иван Цанев, някои от творбите започват с мото от Езра Паунд, Уолт Уитман, Димчо Дебелянов, чуваме музика на Вивалди, поетът се вълнува от Париж и Сена, за него са важни „малките неща”, той се прекланя пред топлината на старото огнище. В „Единствен” петелът е „трубадур на светлината”, поетическото внушение е, че заради съвременните битови екстри на цивилизацията не бива да забравяме душевността, да погубваме чувствителността си на човеци и българи. Подобни послания откриваме и в „Ябълкова градина”, „Малките неща”, „Възпоменание за старото огнище”, „Към тревата”, „Сладолед от кокос и мента”, „SMS до мама” и други. В творби като „Любов”, „Любовно обяснение”, „Сладолед от кокос и мента” любовта придобива универсален смисъл, макар да е конкретна. Защото обичащото сърце, обичащият човек по целия свят изпитва едни и същи чувства. Но и любовта в лириката на Деньо Денев не е бурна, чувствена, еротиката само е загатната, няма цинизми и примитивно изразяване на любовта предимно като секс. А ето какво е „Модерната поезия” за Деньо Денев:


90 Никога на пръсти модерната поезия не се повдига. И не казва: „От Еверест съм по-висока!” Тя в жътварските напеви на щурците чува как природата се изповядва. И за принц си е избрала Уитман! Сред най-характерните стихотворения от „Почеркът на вятъра” е творбата „Възпоменание за старото огнище”, което е изведено на корицата на книгата: Старото огнище не отписвайте! Не го захвърляйте в килера при думите „Завинаги” и Никога”. Топлата му пепел в паметта си съхранявайте! И не от скука, а от жажда очите ви да я разравят. Бог решава: свръхнова на небето или в душата ни да разцъфти! Това е и главното послание на поета Деньо Денев към читателите. НИКОЛА ИВАНОВ

ЗНАКЪТ НА АКАД. ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ По повод А. С. Запесоцкий „Философия и социология культуры”, СПб, 2011 През последните двадесет години в Русия забележимо развитие получи науката културология. Многонационалният характер на руската култура, съсредоточаването в нея на културите на малки и големи народи, особеностите в историческото битие на държавата накараха руските културолози по новому да погледнат на културата, да я поставят в нейния нов социален, икономически и политически контекст и да потърсят нейните реални измерения. Провеждат се множество престижни конференции, издават се книги. Почти няма руски университет, в който да не се изучава специалността културология. Истински център на науките за културата в Русия, а и в света, е Санктпетербургският хуманитарен университет на профсъюзите, чийто ректор вече двадесет години е проф. Александър Запесоцки (р. 1954). Педагогическият опит и


91 методиката на обучението на студентите би трябвало да заинтересоват българските университетски преподаватели и организаторите на висшето образование у нас. Те биха научили много полезни неща, които там са обичайна практика. Александър Запесоцки е един от най-видните руски културолози и философи на културата. Научните му интереси са разностранни и разнопосочни и те се разпростират от чисто теоретичното осмисляне на проблемите и процесите до практическите проявления на т.нар. „масова култура”, до културата на бита и възпитанието. Той е автор на изследвания върху много актуални и наболели проблеми на съвременното състояние на руската култура. Неговата първа докторска дисертация (1986) е върху любопитната тема за дискотеката като форма на организация отдиха и развлеченията на младежта. Културата е сложна обществена дейност и като такава я разглежда А. Запесоцки. За него нейните „масови форми”, които мнозина считат за „нисши”, са изключително важни и трябва внимателно да се изучават. Защото в тях е заложена и същността на културата и културния живот днес, а от там и възможностите на културата да влияе върху обществото и да се включва реално във възпитанието на младото поколение. Няма да е пресилено да се каже, че почти цялото научно дело и педагогическата му дейност са се формирали и продължават да се развиват под плодотворното и силно влияние на делото на акад. Д. С. Лихачов. През последните години Александър Запесоцки вложи огромни усилия за научното осмисляне на това дело и особено за да покаже каква огромна стойност има то за културологията и колко много е направил той за тази наука. Макар основните му усилия да са насочени в литературознанието и особено в изучаването на руската средновековна литература. Но А. Запесоцки постоянно подчертава, че големите учени никога не се ограничават в рамки и винаги поставят хуманитарния предмет на своето изследване в широкия контекст на културата, за да го огледат от всички страни и реално да преценят неговата стойност и значение. Литературоведските изследвания на Д. С. Лихачов са именно такова „поставяне в широк контекст” и по същество разработват и проблемите на руската култура. „Философия и социология культуры” е книга, която се издава по случай 25-годишнината на ръководения от проф. Запесоцки университет. И понеже самият акад. Д. С. Лихачов е един от идеолозите на този университет, вложил доста усилия за неговото оформяне като важен образователен и научен център не само за Санкт Петербург, но и за цяла Русия, честването на юбилея е естествен повод да си припомним и делото на самия Лихачов. В тази книга авторът обобщава изводите от своята дълголетна работа върху проблемите на културологията, културата и висшето образование, чийто тласък е в научното творчество на големия учен Д. С. Лихачов. Нещо повече, А. Запесоцки свързва формирането на науката за културата именно с Д. С. Лихачов. Според него Лихачов е „един от главните основоположници на интеграцията на хуманитарните науки”. А културологията се утвърждава като самостоятелна наука в процеса на интеграция на хуманитарните науки. Не е случайно, че редица автори определят културологията като „сбор от науки, изучаващи културата”, а не самостоятелна наука. Във всеки случай такъв интегративен подход към културните факти и към самата култура е крайно не-


92 обходим и само той води до съществени резултати. Но Александър Запесоцки отделя много внимание и място в своята книга на уточняване границите на културологията, на формулирането на нейната научна парадигма. И няма как това да не става, тъй като всяка наука в процес на окончателно формиране е длъжна да уточнява предмета на своята дейност и необходимия научен арсенал. На помощ му идва, разбира се, отново акад. Д. С. Лихачов и тази помощ е плодотворна. Александър Запесоцки приема и доразвива тезата на акад. Д. С. Лихачов за историята на човечеството като история на културата. В нея има логика, доколкото под култура акад. Лихачов (а и Запесоцки) разбира цялата човешка дейност. Всичко извън природата е култура. В практичен план за културологията тя дава основание да се гледа на културата като нещо много важно и определящо, а не остатъчно и вторично, някаква прищявка на определен тип хора и техните почитатели. Т.е. културата не се свежда до изкуствата, а се разпростира и обхваща цялото човешко битие. В този смисъл всеки неин факт се превръща в исторически, в извор на историческото познание. От такава гледна точка според А. Запесоцки разглежда фактите от литературата и големият учен. За Лихачов няма „лош исторически източник”, а само лоши изследователи на тези източници. Много интересна е студията в книгата, озаглавена „Петербург като феномен на руската история”. Петербург е град, който се изучава комплексно като градоустройство и обществено пространство, в което протичат основните процеси в руската история. Построен от Петър І, той носи духа и целите на Петровите реформи. Те не могат да бъдат разбрани и обяснение без Петербург. Освен това, тук се съсредоточават много култури, и то не само в архитектурата, а изобщо като място, където е съсредоточена историята на модерната руска държава. Александър Запесоцки проследява как става това и кои са основните пунктове, върху които трябва да стъпи познанието на Петербург. Той споделя мнението на Дмитрий Лихачов, че Петербург не прилича на другите европейски градове, формирали се през Средновековието като крепости и държавни столици. Защото Петербург е много повече от това: той е създаден и като културен и научен център, където трябва да се срещнат различните култури и науки. И това става наистина. Интересни и полезни са изследванията на А. С. Запесоцки върху проблемите на културата и образованието и феномените и процесите в развитието на културата – в това число и трудовете му върху ролята на интелигенцията в живота на Русия, младежката култура и дори тези върху профсъюзите като явления в световното културно развитие (да не забравяме, че университетът, който оглавява, е на руските профсъюзи). Изобщо книгата „Философия и социология культуры” показва разностранни знания и разнопосочни научни интереси. Тя е сериозно изследване, а за нас, като чужди читатели, и знак за равнището на днешната руска философска и културологична мисъл. П. А.


93 Георги Каприев. „Византийска философия”, изд. „Изток-Запад” Това е второ издание на книгата, която за първи път излиза през 2001 г. Сега тя е допълнена и разширена, за да придобие впечатляващ за българската история на философията мащаб на изследване – подробно описание и анализ на византийската философия и святоотеческа литература. А то е изключително важно предвид нашата собствена принадлежност към Средновековието на Източната Римска империя и византийска цивилизация. Георги Каприев уверено се движи в тази сложна материя и показва на българския читател значимостта и величието на една дълбока мисъл, от която следва да черпим, ако искаме да утвърждаваме и обогатяваме българския ум и българската култура. „Камчия. Литературен алманах”, Издание на СОК „Камчия” ЕАД, 2011 В този алманах са събрани творби на участниците в литературните семинари на млади български и руски писатели, които две поредни години СОК „Камчия” организира. Самият факт, че едно стопанско дружество събира при себе си млади литературни таланти и им дава възможност за публична изява, говори много. В работата на тези семинари участва ректорът на Литературния институт „Максим Горки” – Москва, проф. Борис Тарасов, както и българските писатели Лиляна Стефанова, Лъчезар Еленков и др. Творбите са публикувани на родните езици на младите писатели и това също е интересен подход към подобен род издания. Възможно е след време те да се опитат да преведат своите колеги и нови писатели и тогава ще се види още по-отчетливо ползата от такива събития. Още по-добре би било, ако се прецизира подборът на българските участници и се въведе някакъв по-сериозен критерий и механизъм за тяхното присъствие на семинарите. Но това, както се казва, е въпрос организационно-творчески и не хвърля кой знае каква сянка върху радостната инициатива. Лев Лосев. „Йосиф Бродски”, изд. „Рива”, превод Надя Попова Йосиф Бродски придоби огромна популярност в България. Преведени са вече доста негови стихотворения и поеми, както и прозаическите му творби. Един от най-големите руски и световни поети на ХХ век намери в родината ни и добри преводачи, чрез чийто талант поезията му зву-


94 чи адекватно и разбираемо за нас, българите. Книгата на руския поет и биограф на Йосиф Бродски Лев Лосев разказва проникновено и увлекателно за житейската и творческата биография на великия поет, майсторски анализира произведенията му, като деликатно търси връзката между живота и творчеството на поета. Така се получава един своеобразен роман-изследване, в който житейският сюжет е и сюжет на критическата интерпретация и анализ. „Есетата на Труман Капоти. Портрети и наблюдения”, изд. „Колибри” Есетата на Труман Капоти ще изненадат читателите си с необичайните характеристики, които великият писател въвежда в жанра на есето. В много случаи те са повече разкази и повести за хора, отколкото размишления върху зададена тема. Но вътре в тези характеристики има толкова мащабни обобщения за живота и изкуството, за политиката и творчеството, че наистина се питаш: какво всъщност трябва да е есето. Не е ли то преди всичко изкуство на тънкото наблюдение и мащабното обобщение – все едно в колко страници и доколко рационално ще бъде то постигнато. Габриел Гарсия Маркес. „Дванайсет странстващи разказа”, изд. „Лъчезар Минчев” Габриел Гарсия Маркес е майстор във всички жанрове. В това българските читатели вече са се убедили по много издания на неговите творби. В този брой на „Простори” поместваме в нов превод неговата Нобелова лекция. Етикетът „магически реалист” не е най-точното определение на неговия творчески метод, но до голяма степен обяснява редица особености на повествователния му маниер и необичайните метафори, сравнения и дори типове личности. Защото Маркес просто е отличен познавач на човека и живота. И велик майстор на словото, чрез което пресъздава света. Каква красота и достолепие има в героите от този впечатляващ сборник с разкази, какво обаяние излъчват те и колко мъдрост носят в себе си. Великолепна проза и прекрасна книга! П. Р-ев


95

СЪБИТИЯ

МАЙСТОРСКИ КЛАС ЗА ПИСАТЕЛИ От 25 юли до 1 септември във Варна за четвърти път се проведе майсторски клас за писатели, организиран от Община Варна и редакционния съвет на списание „Простори” със съдействието на Литературния институт „Максим Горки” – Москва. В него участваха писатели от Варна, издали свои книги и активно публикуващи в списанието. За преподаватели бяха поканени професорите от Литературния институт Борис Тарасов, Игор Волгин и Инна Ростовцева. Те прочетоха лекции за художественото майсторство, както и за различни аспекти от обществения и творческия живот на писателя, споделиха опит и наблюдения върху това как се пише бестселър, какви пътища се извървяват от замисъла до написването на произведението, за особеностите на писателската публицистика. Тази година семинарните занятия бяха водени от поетесата Валентина Радинска. По време на семинарите се състояха творчески дискусии, обсъждаха се произведения на участниците, анализираха се практически проблеми. Такъв майсторски клас за писатели в България се провежда единствено във Варна. Той се оказа сполучлива форма на литературен живот, възможност писателите да мислят и говорят заедно за литературата и литературния живот, да чуят водещи автори, да се сравнят с чужди творци. „ПРОСТОРИ”


96

ПАМЕТ

КРАСИМИРА ИГНАТОВА СИ ТРЪГНА НЕНАДЕЙНО... Известната българска художничка, майстор на художествена керамика, неочаквано напусна този свят!... Красимира Игнатова е родена на 17 октомври 1951 година. През 1976 година завършва Националната художествена академия при професор Венко Колев, специалност „Керамика“. Нейният житейски и творчески път премина във Варна, където работеше в сферата на приложната монументална керамика. Тя се вълнуваше от пластичността на глината и възможността да я превръща в произведения на изкуството. Интерес за художничката представляваше триизмерната керамика, проблемите на релефа. Високата температура (над 1000 градуса), при която тя изпалваше своите произведения, ги превръщаше във вечните творения, минали през творческия огън на нейния талант... Много от изящните пластики на Красимира Игнатова ще останат незавършени. Много от нейните ученици от варненската Хуманитарна гимназия не ще получат уроците ù по красота и висока нравственост, но светлият ù образ и високохудожествените ù произведения, както и многобройните ù участия в специализирани изложби у нас и в чужбина, остават в българското художествено наследство... Поклон пред светлата ù памет!

„ПРОСТОРИ“



Issuu converts static files into: digital portfolios, online yearbooks, online catalogs, digital photo albums and more. Sign up and create your flipbook.