събота, 1 юни 2013 г.
31
Аукцион със стари майстори
Васил Стоилов, „Овчари“, 1930 г., темпера, 70х90 см.
Джон Попов, „Дамски портрет“, 80х80 см, масло върху Златю Бояджиев, „Пейзаж“, масл. бои, 112х70 см. шперплат.
Ярослав Вешин, „Ловна сцена“, 55х90 см, маслени бои върху платно.
тар“. Характерно е, че според признанията на самия Г. цялата тази декорация силно му вредяла, обаче той знаел, че майка му - към този момент вече отдавна покойница - би искала да го види именно такъв. В детството му Нина го докарвала с кадифена блуза и жабо, казвала му: „Ти ще се обличаш в Лондон.“ И цял живот Г. послушно пътувал до Англия да си шие костюмите, макар че не можел да ги понася. От ранното си детство той бил научен да изпълнява обещанията, дадени на майка му.
Коментар Така или приблизително така изглежда краткият критико-психоаналитичен разбор на живота и творчеството на Ърнест Хемингуей и Ромен Гари. Аз просто събрах на едно място откритията и прозренията на литературните фройдисти и почти нищо не съм измислил, освен когато тук-там се поувличах. Ще кажа честно: резултатът от компилацията предизвиква у мен дълбоко отвращение. Аз в никакъв случай не съм противник на психоанализата и доктор Фройд (който в края на краищата също е един от героите в тази книга), но, доколкото ми е известно, никой не би трябвало насила да бъде подлаган на психоанализа против собственото му желание, а Хемингуей и Гари недвусмислено давали да се разбере, че не се нуждаят от услугите на фройдистките тълкуватели. Уви, писателят не принадлежи на себе си, особено след смъртта. На двамата герои любовници им се наложило да се разплащат за пламенната любов на читателите и същите онези
Редки и ценни творби от български майстори от ХХ век показва и предлага за продажба столичната галерия „Ракурси“ от 27 май до 4 юни. Наредени са предимно знакови произведения на някои от най-добрите наши художници, за повечето от които появата на артпазара е рядкост. Сбирката включва творби на Ярослав Вешин, Зла-
критици. Романтичният ореол е опасно нещо, на всички просто им се иска да го пипнат с ръка, да го обърнат с хастара навън, да се убедят, че това не е злато, а сърма. Папа знаел как ще свърши всичко, и го описал предварително в повестта „Старецът и морето“. Ще се блъска той като огромна мъртва риба в лодката на Харон, а литературоведите с психоаналитичен уклон ще се впият в него с острите си зъби - и то не къде да е, а в същото онова, принципно важно място, за да го скопят, да го лишат от легендарния сексапил. И няма да се успокоят, докато от него не остане само един оглозган скелет. А Гари писал така: „Аз с удоволствие ще оставя на шарлатаните и на полуумните, които ни управляват в толкова много области, труда да обясняват моите чувства към майка ми с някакъв патологичен тумор. Като отчитам в какво се превърнаха в техните ръце свободата, братството и благородните очаквания на хората, аз не виждам защо обикновената синовна обич да не се превърне в болното им въображение в някаква крайност.“ На мен също ми се струва, че в двата дадени случаи Едиповият комплекс няма нищо общо, а дори и да има, това изобщо не е важно. Един от нашите „пациенти“ е написал няколко гениални разказа за детството и времето на възмъжаване, няколко ярки романа за вкусния и здрав живот, за противенето на злото със сила. Вторият е създал най-добрата в света книга за майчината любов. И толкова, сбогом и благодаря. А че и Хемингуей, и Гари не са се научили да остаряват - това е истина.
тю Бояджиев, Иван Мърквичка, Никола Петров, Цанко Лавренов, Васил Стоилов, Жорж Папазов, Сирак Скитник, Райко Алексиев, Бенчо Обрешков, както и по-съвременните Николай Дюлгеров, Димитър Казаков-Нерон, Джон Попов... все автори със съществен принос за изграждането на българската изобразителна култура.
Иван ДИНКОВ „Той пише поезия нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея. Дори да оздравееш от Иван Динков, пак остава нещо недолекувано в тебе... Този поет сякаш няма детство. Родил се е библейски старик.“ След тези думи на Никола Радев за Иван Динков (1932-2005) ето едно негово стихотворение, с което ще почетем 2 юни.
Традиция Брезички - шепнат си; може би с клоните, може би с корени: брезички шепнат си. Под тях полянката - към тях наклонена, сънува шепички, момчешки шепички. Цветчета някакви, такива - никакви, цъфтят наоколо около сянката: вечер поникнали, сутрин поникнали да има нещичко там, на полянката. Настръхвам!... Някога разгръщах храстите -
да търся пролетни, да търся есенни, да търся дъхави - цветя за щастие: цветя отчаяни, цветя за себе си. Сега картинките с цветя и тичинки ми шепнат дрезгаво: „Върви по пътя си!“ Какво е станало? От много обич ли люшкаме глави, рано размътени! Какво е станало?... Премислям книгите с Ботеви страници, с ботевски страници: възпяват страна, в която винаги е имало мъжко месо за враните!